Меланхоличните слонове
- Автор: Робинсън Спайдър
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емануел Икономов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Меланхоличните слонове». Краткое содержание книги:
Тя помълча известно време, но сенаторът не заговори.
— „Ars longa, vita brevis“ — рече тя накрая. — Това е носело известно успокоение в продължение на хилядолетия. Изкуството се запазва дълго, но не безкрайно. „Магията си отива.“ Един ден ще я изчерпим, освен ако не се научим да я възстановяваме като всички други видове крайни ресурси. — Гласът й придоби сила. — Сенаторе, този законопроект не трябва да бъде приет, дори и ако трябва да се преборя с вас, за да постигна това. Навярно няма да спечеля, но ще се бия с вас! Не трябва да се разрешава срокът на авторското право върху произведение да е по-дълъг от петдесет години, след което информацията за него трябва да се изтрие от паметта на компютрите в Агенцията за авторско право. Имаме нужда от избирателна доброволна амнезия, ако искаме Откривателите на изкуството да продължат да работят без психически увреждания. Фактите трябва да се помнят, но нима и мечтите? — потрепери тя. — Мечтите трябва да се забравят, когато се събуждаме. Иначе някой ден ще стигнем дотам, че няма да можем да спим. Като се имат предвид осемте милиарда хора на изкуството с ефективен период на работа по над един век, не можем повече да позволяваме на отделни индивиди да притежават откритията си вечно. Трябва да постъпим по начин, по който човешката раса е действала в продължение на милиони години: да забравя и да преоткрива. Защото един ден безкрайният брой маймуни няма да има какво друго да напишат, освен пълните съчинения на Шекспир. А за тях вероятно ще е по-добре да не знаят, когато това се случи.
Тя свърши, нямаше какво повече да каже. Свършила бе и симфонията от мириси, чийто последен мотив бавно се стопяваше във въздуха. Не се чуваше тиктакането на часовник, нито бръмченето на какъвто и да е апарат. Тишината бе пълна, може би за около половин минута.
— Ако поживеете достатъчно дълго — бавно заговори накрая сенаторът, — ще разберете, че няма нищо ново под слънцето. — Той се размърда върху огромния си стол. — Ако сте щастлива, ще умрете по-рано от това. Не съм чувал нов мръсен виц от петдесет години насам. — Тялото му сякаш се изправи на стола. — Аз ще проваля У-4217896.
Шокът я парализира. След малко тя леко се отпусна и започна да диша отново. Толкова много чувства се бореха да вземат връх в нея, че тя едва успяваше да ги разпознае, докато те се появяваха и изчезваха. Не можеше да говори.
— Освен това — продължи той — аз няма да кажа на никого защо го правя. Това ще е началото на края на моята кариера в обществения живот, който никога не съм възнамерявал да напускам, но вие ме убедихте, че трябва. Аз едновременно… се радвам и… — лицето му се стегна от болка — … и горчиво съжалявам, че ми казахте защо трябва да го сторя.
— Аз също, господине — отвърна тя тихо, почти нечуто.
Той я изгледа остро.
— При някои видове борба не можеш да се чувстваш добре дори и да спечелиш. Само два типа люде се впускат в такава борба: глупаците и забележителните хора. Мисля, че вие сте забележителна личност, госпожо Мартин.
Тя се изправи, като събори чашата със сока.
— Бих искала да съм глупак, за Бога! — извика тя, като почувства, че най-накрая започва да губи контрол над себе си.
— Дороти! — прогърмя гласът му.
Тя трепна, сякаш той я бе ударил.
— Господине? — отзова се тя автоматично.
— Не се разпадай! Това е заповед. Прекалено си натегната. Парчетата може никога да не се съберат отново в едно.
— И какво от това? — попита тя горчиво.
Той вече използваше пълната мощ на гласа си, гласът, който бе спрял най-малко една война.
— Колко приятели мислиш, че може да има човек на моята възраст, по дяволите? Мислиш ли, че умове като твоя се срещат често? Сега споделяме тази задача и това ни прави приятели. За четвърт век ти си първият човек, който излиза от онзи асансьор и наистина успява да ме изненада. А скоро, когато се разчуе, че съм изневерил на думата си, хората ще престанат да слизат с асансьора. Ти мислиш като мен и аз не мога да си позволя да те загубя. — Той се усмихна и усмивката като че ли стопи десетилетия от лицето му. — Дръж се, Дороти — рече той, — и ние ще се утешаваме взаимно за страшната си тайна. Така добре ли е?
В продължение на почти цяла минута тя се концентрира изключително върху дишането си, като го забави и регулира. После предпазливо огледа чувствата си.
— Защо не? — рече тя с учудване. — По-добре е, ако е… споделена.
— Всичко споделено е по-добро.
Тогава тя го погледна, опита се да се усмихне и най-накрая успя.