История на Първото българско царство
- Автор: Рънсиман Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Пипева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «История на Първото българско царство». Краткое содержание книги:
По тази причина малко историци са се опитвали да обхванат изцяло историята на Първата българска държава. В Западна Европа са й били посвещавани само по една-две глави в общи трудове върху историята на Балканите или на България, а най-значителният от тях — „Geschichte der Bulgaren“ на Иречек, превъзходен за времето си, вече е остарял. Останалите нямат особена стойност. В Англия все пак има една глава в четвъртия том на „The Cambridge Mediaeval History“ — четивна, но незибежно повърхностна. Единствено в трудовете си за различни периоди от историята на Константинопол западните автори засягат по-целенасочено ранната българска история, но само частично. И все пак, някои от тези трудове са от голямо значение, например „History of the Eastern Roman Empire, 802—867“ от Бъри (неговата „Later Roman Empire 395-800“ е писана твърде отдавна, за да ни бъде от полза днес), „Empire Grec au Xme siècle“ на Рамбо и солидните монографии на Шлюмберже за късните македонски императори. Делото на Кирил и Методий даде подтик за появата на богата литература, посветена главно на България и отличаваща се най-вече с различните си религиозни предразсъдъци. Най-умерената сред тези книги е забележителната „Les Slaves, Byzance et Rome“ на Дворник. Освен това, автори като Бъри, Иречек, Маркварт и други са писали статии и монографии по различни въпроси, свързани с българската история; цитирал съм ги в приложената библиография, а където е необходимо — и в бележките към текста. Самият аз в книгата си „Emperor Romanus Lecapenus“ подробно съм разгледал по-късните Симеонови войни.
Но едва у славянските автори откриваме подобаващ интерес към ранната българска история. Напоследък някои руски историци, като Палаузов, Дринов, Голубински, Успенски и Василевски, писаха върху различни аспекти и периоди на ранната българска история, а също така извършиха разкопки и откриха надписи с огромна стойност. През последните години самите българи се насочиха към изследване на този период от историята си. Трябва по-специално да спомена Иванов, на чиято книга за богомилската книжнина съм дълбоко задължен, както и най-значителния от изследователите на ранната българска история — проф. Златарски. Освен че е автор на множество твърде полезни монографии и кратки статии, Златарски е единственият историк, заел се с написването на цялостна история на този период; засега, в първите два обемисти тома на своя труд, той е достигнал до падането на Първото българско царство. Този труд, написан с огромна ерудиция и находчивост, е абсолютно задължителен за всеки изследовател на ранната българска история1. Позволил съм си да не се съглася с някои оценки и тълкувания на проф. Златарски. Но на трудовете му, както и на личната помощ, която ми е оказал, дължа толкова много, че се затруднявам да намеря подходящ израз на своята признателност.
Трябва да дам пояснение и за метода на транслитериране, който съм използвал.# Като цяло съм се ръководил от правилото да използвам оригиналното прабългарско или славянско име — там, където то е безспорно, а в съмнителните случаи — да транслитерирам гръцкото.2 Същото правило съм прилагал и към славянските топоними. В един случай преднамерено съм се отклонил от него: в началото на своята книга наричам града, известен днес като София, с византийското му име Сердика, но след IX в. го наричам София. Всъщност през X и XI в. той е носил гръцкото име Триадица, а славянското му име е било Средец. Но тъй като тези имена не са просъществували дълго, сметнах, че използването им би представлявало излишно усложнение.
[# Тук е пропуснат един неголям пасаж, разглеждащ транслитерирането на личните и географски имена на английски език, който няма отношение към българския читател. В превода имената са дадени според История на България. Т. 2 (БАН, С. 1981), а неспоменатите там имена — според проф. В. Н. Златарски. История на българската държава през средните векове. Т. I, ч. 1 и 2 (С. 1970, 1927). — Б. пр.]
Разграничил съм названията „прабългари“ и „българи“. С първото наричам хунските нашественици, съставили ядрото на България, а с второто — народността, образувана от сливането на прабългарите и славяните. Изразите „Империята“, „императорът“, „имперски“ се отнасят до Източната римска империя, известна със заблуждаващото късно „научно“ име Византюг. За тогавашния свят тази империя е била просто „Империята“, а „императорът“ — василевсът, който властвувал в Константинопол. Във всеки случай, за Изтока положението не се променило с появата на конкурентните императори в Германия.
Историческите извори съм разгледал накратко в Приложение I, а в края на книгата съм приложил подробна библиография. Страниците, посочени в бележките към текста, се отнасят до цитираните там издания.
1
Единственият му сериозен недостатък е липсата на карти.
2
При откриването на оригиналните славянски форми съм разчитал най-вече на преценката на проф. Златарски. В повечето случаи това не представлява затруднение. Например Ιβάτζης явно е бил Ивац за своя народ.