Тайнствените какавиди
- Автор: Барбери Жак
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Найденов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайнствените какавиди». Краткое содержание книги:
Първите му разкази и новели виждат бял свят в средата на седемдесетте години, публикувани на страниците на списанието „Дедал“1,2, издавано от Анри-Люк Планша. Преди да се заеме активно с творческа дейност, Жак Барбери опитва и като издател. Няколко години издава професионалното списание за съвременната литература „Ле Локатер“, в което публикува и свои графики. Досега е издал над петдесет разкази и новели и още толкова в съавторство с други писатели: Еманюел Жуан, Пиер-Пол Дюрастанти, Жоел Усен и др. Името му все по-често се среща в различни антологии, сборници и списания: „Муванс“, „Юнивер“, „Брев“, „Никс“, „Феникс“… В съавторство с Еманюел Жуан написва романа „Мълчание за плът“, спечелил наградата на публиката през 1986 г.
Преводач от италиански, той е превел редица разкази и новели между които и един сборник на Ренато Пестриниеро, както и романа на Лино Алдани „Къщата жена“.
В настоящия момент Жак Барбери се опитва добре да разпредели времето си между писането и… музиката, защото освен като издател, писател, фотограф, преводач и художник, той е известен парижки композитор и саксофонист, а неговата група „Пало Алто“ вече има издадени две плочи, касети и един компактдиск.
— Глупак е той! Аз от колко време им казвах, че този опит е пълна глупост… Поне се възползвах от него. Бях грозен, слаботелесен, смешно малък; и сега съм все така малък, но затова пък… Някакъв притъпен шум, идващ от дъното на залата, привлече вниманието им. Трупът беше увит и стегнат в жълтеникавокафяво платнище. Коремните стени изцяло бяха издълбани. Лъвчо скочи на масата за дисекции, а Теодорюс се наведе да огледа по-добре изчегъртаната плът. Каса Бира стремглаво изскочи от гръдната кухина и се разтича на всички посоки. — Изчезвайте оттук — закрещя той с писклив глас. — Оставете ме на мира… Не искам повече никого да виждам! И изчезна под гръдния кош към нежната хладина на белите дробове. Лъвчо се обърна към Теодорюс.
— Грешката е направена. Не ни остава нищо друго, освен да я понесем… Ще излизаме ли оттука?
— В такъв вид?
— Мислиш ли, че някой ден ще се промениш? Теодорюс се почеса по главата.
Не можеше да даде никакъв отговор на този въпрос.
Преобразени и удивително красиви, лицата им се отразяваха в металната плоча на асансьора.
— Те си мислеха, че ще успеят да овладеят биохимичните разлагания, че ще могат да моделират телата по техен вкус след химични внушения… Но поне за един път опитното животно се оказа господар на положението. И туморите се превърнаха в паяци, раци, въшки. Халюцинациите, въображаемите образи започнаха да се съпротивляват…
С тъпо свистене вратите се разтвориха.
— Антон Равон ги беше предупредил: границите, в които се извършва модулирането на възприятието са изключително лична работа. Глупаци!
Лъвчо скочи в кабинката на асансьора. Теодорюс се поколеба за миг, после го последва.
— До каква степен и каква част от действителността можем да отдадем на тези преобразувания?… Обикновена промяна на потока от възприятия или анаморфозно изкривяване на перспективите?…
Вратите се хлъзнаха по жлебовете и Каса Бира скочи в кабината точно преди те да се затворят.
— Значи така, Скорпионе, решихме да отидем и глътнем малко свеж въздух? — гневно изкряска Лъвчо.
Каса Бира се сви в един ъгъл. Асансьорът се плъзгаше към висините.
— Ама мълчиш като пън, честна дума!
Лъвчо и Теодорюс си размениха усмивки.
— Шайка глупаци! — изсъска Каса Бира от своя ъгъл.
Асансьорът спря.
Болницата беше пуста. Някакви металически шумове долитаха от съседните стаи. Теодорюс изпитваше все по-голяма необходимост да тръгне на четири лапи. Тялото му сега изцяло беше покрито с козина. Скорпиона беше изчезнал в лабиринта от коридори.
Лъвчо душеше въздуха.
— Странна миризма, не ти ли се струва?
Теодорюс надигна муцуната си.
— Мирише на йодни изпарения — отвърна той като приклекна.
Лъвчо подскочи и се приземи на перваза на един отворен прозорец.
— Би трябвало да дойдеш и да хвърлиш един поглед — подкани го той.
Теодорюс на свой ред подскочи и се намери на перваза до Лъвчо, после приседна на задницата си.
Двамата въртяха опашки, гледайки пейзажа насреща.
— Опитите бяха спрени още щом откриха първия анаморфозен сектор… но ми се струва, че така или иначе, било е твърде късно… — измърмори Лъвчо.
След което се обърна към Теодорюс.
— Все още не мога да разбера дали се превръщам в куче или в котка.
— Няма никакво значение, и двете ми допадат.
Те продължиха мълчаливо да наблюдават гледката, пляскайки с опашки. Слънцето сгъстяваше течния хоризонт. Вълните лениво се разбиваха в склоновете на хълма в подножието на болницата. Лъвчо и Кучекотка скочиха върху новообразувалия се плаж и в тръс се отдалечиха.