Антикварят

Причерня ми.

„Ами вие — питам го, — вие не сте ли?“

Секретарят на областния комитет казва:

„Нас ни е нямало тук.“

„Ами там — викам му, — където сте били през тридесет и седма година, там не сте ли били изцапани с кръв?“

Първият секретар ми вика:

„Стига си дрънкал. Можем да гласуваме отново. Излез навън.“

Излязох в коридора и ми съобщиха решението: „Да му бъде отказана реабилитация.“

Половин година непрекъснато пътувах до Москва. Отмениха решението. Но приеха само онази, първоначалната формулировка: „Да се възстанови с прекъсване на стажа“.

Човекът, който докладва случая ми в Комисията за партиен контрол, рече, че не е трябвало да се джафкам с областния комитет.

Непрекъснато търча, водя дела, пътувам до Москва и се боря. Пий!

— Не пия.

— Това не е ром, а коняк. Коняк с пет звезди. За теб.

— Махни шишето.

— Наистина — ще го махна, ще го прибера, ще си го взема. Не се засягай.

— Не се засягам.

Мина година и получих от антикваря последното писмо: „Докато отсъствувах от Ленинград, скоропостижно си отиде жена ми. Върнах се половин година след това, видях гроба й, кръста и една любителска снимка — тя в ковчега. Не ме кори за моята слабост, аз съм здравомислещ човек, но не мога да направя нищо — живея като насън, загубих интерес към живота.

Знам, това ще мине — но трябва време. Какво видя тя в този свой живот? Ходене по затворите за справки и колети. Обществено презрение, пътуване до Магадан, при мен, живот в мизерия, а сега — финал. Извинявай, друг път ще ти пиша по-подробно. Да, здрав съм, но здраво ли е обществото, в което живея?