Портрет на строга възпитателка

Последвала продължителна пауза.

— Истина ли е всичко това?

— Самата истина.

— Звучи ми… как да се изразя… твърде правдоподобно. Я ме погледни в очите!

— Отде да знам къде са ти очите в тази тъмница!

— Твърдиш, че е вярно?

— Разбира се, че е вярно.

— Можеш ли да представиш пекинеза като доказателство?

— Не го нося със себе си — надуто отвърнал Фредерик. — Но той се намира в апартамента ми и по всяка вероятност в момента дъвче някой от безценните ми персийски килими. Ще ти го връча като сватбен подарък.

— О, Фреди!

— Сватбен подарък — натъртено повторил Фредерик, макар думите да засядали в гърлото му като овесени ядки.

— Та аз нямам намерение да се женя!

— Нямаш… какво каза?

— Нямам намерение да се женя.

— Ами Дилингуотър?

— С него е приключено.

— Приключено?

— Приключено! — отсякла тя. — Сгодих се само от засегнато честолюбие. Мислех, че ще издържа докрай, и ме крепеше мисълта какъв номер ти погаждам, но една сутрин го видях как яде праскова и това ме разколеба. А почти веднага след това открих, че издава едни особени звуци, като пие кафе. Седя срещу него на масата и си казвам: „Ей сега ще издаде странния звук“, и като си помислих как ще правя това до края на живота си, разбрах, че намеренията ми са неизпълними. Затова развалих годежа.

Фредерик се задавил.

— Джейн!

Открил я пипнешком и я сграбчил в прегръдките да.

— Фреди!

— Джейн!

— Фреди!

— Джейн!

— Фреди!

— Джейн!

На вратата властно се почукало. След това се чул още по-властен глас, леко тремолиращ от възрастта, но въпреки това нетърпящ детинщини: