Вятър откъм Гетисбърг

— Ще ме убиете!

Той го държеше здраво, без да спре да го разтърсва, да стиска и да мачка ризата и плътта под нея, всявайки паника под тъканта.

— Е, господин Никой, довиждане. Няма списания, шумотевица и телевизия, няма известност, а само безименен гроб и теб те няма в учебниците по история, не! А сега, бягай, изчезвай, спасявай се, преди да съм те убил!

Той го тласна. Бут побягна, падна, изправи се и се втурна към една от вратите, по която в същия момент някой, застанал отвън, започна да удря, да думка и да блъска.

Това бе Фипс, който викаше в мрака.

— Другата врата — каза Бейс.

Той му посочи и Бут се обърна, пое несигурно в новата посока, спря колебливо пред другата врата и вдигна ръка.

— Чакай — рече Бейс.

Той прекоси театъра, стигна до Бут, вдигна ръка и му удари тежка плесница. Потта се разлетя като дъжд из въздуха.

— Просто трябваше да те ударя — каза Бейс. — Само веднъж.

Погледна ръката си, обърна се и отвори вратата.

Двамата загледаха навън в нощта, в която имаше само хладни звезди, без тълпа. Бут се отдръпна, а големите му черни и влажни очи бяха като очите на дете, изненадано и наранено завинаги; те имаха погледа на елен-самоубиец, който продължава да страда, защото сам си е теглил куршума.

— Махай се — каза му Бейс.

Бут хукна. Вратата се затвори с трясък. Бейс се облегна на нея, дишайки тежко.

Далече, отвъд арената, някой започна отново да тропа, да блъска и да вика пред друга заключена врата. Бейс загледа далечната разтърсвана врата. Фипс. Но Фипс трябваше да почака. Ей сега…