Митично подвеждане

Откак ме нае за чирак, Аахз все се оплакваше, че не съм се упражнявал достатъчно. Трябваше да ме види по време на тая пазарна обиколка! През първите три дни, след като напуснахме Буна, прекарах повече часове в практикуване на магии, отколкото през цялата предишна година.

Тананда бе имала предвидливостта да вземе чифт амулети-преводачи, които ни позволяваха да разбираме и да бъдем разбирани от местните жители на посещаваните измерения. Беше чудесно за комуникацията, ала оставаше дребната подробност за нашия външен вид. Маскировките бяха моя работа.

Освен да летя, Аахз ме бе научил на още една магия, която силно увеличи способността ми да оцелявам в съмнителни положения — изкуството да променям собствения си облик или физическите черти на който и да било друг. Докато се влачих с Тананда, на това умение здравата му изтупах праха.

Процедурата беше съвсем проста. Пристигаме в дадено закътано местенце, сетне пропълзяваме някъде, където да мога да разгледам неколцина жители от коренното население. Щом ги видя, вече мога да дублирам телесната им форма като наша маскировка и после да се смесим с тълпата. Разбира се, нервите ми трябваше да бъдат спокойни, така че да не подскоча, когато случайно мярна съществото до мен.

Ако от тези думи сте заключили, че посетените от нас измерения са обитавани от хора, които изглеждат малко странно… грешите. Всъщност разните там измерения бяха обитавани от създания, които изглеждаха много странно.

Заявявайки, че е решила да пообиколим из чудновати и затънтени светове, Тананда не се майтапеше. Нито едно от тия места не бе нормално за моите рядко пътували очи, но няколко по-специално са останали в паметта ми като изключително причудливи.

Въпреки шегите на Танда на тема агенции, дето дават нещо под наем, се оказа, че измерението Авис3 е населено с птицеподобни същества с крила и пера. В това кътче трябваше не само да поддържам собствените ни маскировки, а и да имитирам прехвърчането и на двама ни от клон на клон, понеже такъв бе тукашният метод за придвижване. Вместо да прелетим над пазарния им център, както очаквах, прекарахме доста време в разглеждане на техните национални съкровища. И излезе, че съкровищата представляват колекция от късчета цветно стъкло и парченца блестящ метал — по мое мнение те нямаха никаква стойност, но Тананда ги изучаваше с тихо внимание.

За да не развалим своята маскировка, се налагаше да ядем и пием, без да използваме ръцете си, което се оказа по-трудно, отколкото ни се стори на пръв поглед. Тъй като храната се състоеше от живи личинки и червеи, аз пасувах при всяка възможност да опитам ависката кухня. Девойката обаче буквално се гмурна (спомнете си добре — никакви ръце!) в една пълна купа. Дали си облизваше устните, защото намираше ястието за супервкусно, или се напъваше да улови няколко от гърчещите се хапки, които се мъчеха да избягнат своята съдба, не бе важно; за мен гледката беше изключително отвратителна. За да не ми се налага да я съзерцавам, пробвах местното вино.