Планетата на сините птици

И тогава се задъха, защото нейната синя птица изобщо не беше мъртва. Беше по-синя от всякога. Представляваше яркосин, красив бляскав пламък…

Мис Минтц дълго се заглеждаше в нея и докато я наблюдаваше, тя ставаше все по-синя и по-синя. Тя внезапно дочу стъпки по малката „Мейн стрийт“, угаси светлината и се прилепи до вратата. Под лунната светлина, хванати за ръце, вървяха момче и момиче. Момичето носеше бяла рокля, покрита със звезди и галактики — рокля снегопад, която се движеше в лятната нощ.

Мис Минтц ги наблюдаваше как преминават. Тя забеляза омекотените им от лунната светлина лица и разпозна Бети Лу. Дъхът застина в гърлото й, лицето на момичето беше променено. Роклята и лунната светлина неуловимо го бяха изменили, бяха му придали сериозност и зрялост, които никога досега то не бе познавало… Превръщайки крещящата му хубост в нещо много по-близко до красотата.

„Аз помогнах за раждането на този миг — помисли Мис Минтц. — Аз направих възможен този момент.“

И тя дълго стоя на прага на бунгалото, докато двойката отмина. След това почувствува как щастието запламтя и стопли душата й. Онова обикновено тихо щастие, което не бе звучало фалшиво и си оставаше единствено нейно. Беше от онзи, изпълнен с доверие, щедър вид, който представляваше неразривна част от самата нея и дълбоко пулсираше в същността й, заедно с ритмичните удари на нейното сърце.