Луна и грош
- Автор: Моъм Съмърсет
- Язык: болгарский
- Переводчик: Каталина Събева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Луна и грош». Краткое содержание книги:
— А съществува ли мистър Стрикланд?
— Да, разбира се, той работи нещо в Сити. Мисля, че е борсов посредник. Много е скучен.
— Разбират ли се?
— Обожават се. Ще го срещнете, ако вечеряте у тях. Но тя рядко кани гости на вечеря. Той е много тих. И въобще не се интересува от литература и изкуство.
— Защо хубавите жени се омъжват за скучни мъже?
— Защото интелигентните мъже не се женят за красиви жени.
Не можах да измисля какво да възразя, затова попитах дали мисис Стрикланд има деца.
— Да, момче и момиче. И двамата са в колеж.
С това темата бе изчерпана и ние заговорихме за друго.
V
През лятото се виждах често с мисис Стрикланд. От време на време ходех на приятните малки обеди у тях и на доста по-шумните следобедни приеми. Дори някак си се привързахме един към друг. Аз бях много млад, а на нея навярно й харесваше идеята да направлява първите ми стъпки в трудното писателско поприще; на мен пък ми бе приятно да имам някого, с когото да споделям своите дребни проблеми и да разчитам на внимание и умен съвет. Мисис Стрикланд имаше истинска дарба да съчувствува. Това може да е прекрасна способност, но онези, които съзнават, че я владеят, често злоупотребяват с нея; има нещо кръвожадно в алчността, с която те забиват нокти в нещастието на своите приятели просто за да могат да приложат дарбата си. Тя избликва като фонтан и състрадателните изливат своето съчувствие с щедрост, която понякога оскърбява жертвите им. Ако на нечие рамо са пролети твърде много сълзи, аз не бих могъл да го орося и с моите. Мисис Стрикланд обаче използуваше много тактично това свое качество. Човек оставаше с впечатлението, че дори я задължава, приемайки нейното съчувствие. Когато в ентусиазма на младостта си веднъж споделих това с Роуз Уотърфорд, тя ми каза:
— Млякото е чудесна напитка, особено с капка бренди, но желанието на кравата е просто да се освободи от него. Напращялото виме е много мъчително.
Роуз Уотърфорд имаше язвителен език. Никой не можеше да говори такива остроти, но и никой не можеше да прави такива добрини като нея.
У мисис Стрикланд ми харесваше и още нещо. Тя създаваше елегантна обстановка около себе си. Нейният дом винаги бе спретнат и приветлив, развеселен от цветя, а калъфите в гостната бяха ярки и красиви, независимо от строгия си десен. Угощенията в артистичната малка трапезария бяха много приятни; масата — винаги хубаво наредена, двете прислужнички — спретнати и кокетни, храната — добре приготвена. Не можеше да не проличи, че мисис Стрикланд е отлична домакиня. Виждаше се също, че тя е и възхитителна майка. В гостната имаше снимки на сина й и дъщеря и. Синът на име Робърт бе на шестнайсет години и учеше в Ръгби: на едната снимка той бе в спортен костюм и шапка за крикет, а на другата — във фрак и с висока яка. Имаше откритото чело и ясните, замислени очи на майка си. Изглеждаше стегнат, здрав и непорочен.
— Не знам дали е много умен — ми каза веднъж тя, докато гледах снимката, — но знам, че е добър. Има обаятелен характер.
Дъщерята бе на четиринадесет години. Косата й, гъста и тъмна, като на майка й, падаше изящно на разкошни вълни върху раменете; момичето имаше същото нежно изражение и сериозен, спокоен поглед.
— И двамата приличат на вас — казах аз.
— Да, мисля, че повече на мен, отколкото на баща си.
— Защо не ме запознаете някой ден с него?
— Искате ли?
Тя се усмихна — усмивката й бе наистина много мила, — дори леко поруменя; беше невероятно жена на нейната възраст да се изчервява тъй лесно. Може би тъкмо това простодушие й придаваше най-много чар.
— Знаете ли, той въобще не се интересува от литература — додаде тя. — Истински филистер е.
Тя не го каза пренебрежително, а дори доста нежно, сякаш, признавайки най-лошото за него, искаше да го защити от клеветите на своите приятели.