Дете на утрешния ден

Хорн мислеше бързо, но спокойно. Какво ли ще бъде, когато с Поли и Пай се приберем у дома и ни дойдат гости? Как ли ще изглежда всичко?

Изведнъж разбра как ще бъде и мисълта го изпълни с огромно благоговение и чувство за вяра и сигурност. Щяха да си живеят в същата бяла къща на същия спокоен зелен хълм, с висока ограда, държаща настрана любопитните. И доктор Уолкот ще минава да ги види, ще паркира бръмбара си на двора, ще изкачва стъпалата и на прага ще го посреща високият строен Бял паралелепипед със сухо мартини в змиевидната си ръка.

А във фотьойла в другия край на стаята ще седи Белият овал, ще чете Ницше и ще пуши лула. Пай ще тича нагоре-надолу. Ще започнат да си бъбрят, ще дойдат още приятели, Белият овал и Белият паралелепипед ще се смеят, ще разказват вицове и ще предлагат малки сандвичи и питиета. И ще бъде чудесна вечер, изпълнена с разговори и смях.

Точно така ще бъде.

Щрак.

Бръмченето спря.

Похлупакът се вдигна.

Всичко бе свършило.

Бяха в друго измерение.

Чу вика на Поли. Беше много светло. Спусна се от масата и спря, примигна. Поли тичаше. Наведе се и вдигна нещо от пода.

Синът на Питър Хорн. Живо розовобузесто синеоко момче в ръцете й, гледаше объркано и ревеше с цяло гърло.

Пирамидалната форма бе изчезнала. Поли плачеше от щастие.

Като трепереше и се мъчеше да се усмихне, Питър Хорн пресече стаята, прегърна Поли и детето едновременно и заплака заедно с тях.

— Е… — рече Уолкот и отстъпи назад.

Дълго не помръдна. Гледаше как Белият овал и стройният Бял паралелепипед държат Синята пирамидка в отсрещния край на помещението. Влезе някакъв асистент.