Слез при мен в мазето

Не, отвръща въображаемата Синтия, не съвпада, не, не, не, не…

От мазето се чу леко шумолене, тропот, шепот, Фортнем се приближи и залепи ухо на вратата.

— Том?

Никакъв отговор.

— Том, тук ли си още? Никакъв отговор. Дълго чака. Накрая чу гласът на Том:

— Да, татко.

— Вече е полунощ — рече Фортнем, с усилия удържайки вика си. — Какво правиш там?

Никакъв отговор.

— Казах…

— Грижа се за гъбите ми — каза накрая момчето, гласът му беше хладен и немощен,

— Стига, дявол да го вземе! Веднага излизай, чуваш ли!

Тишина.

— Том! Кажи, ти ли сложи гъбите в хладилника? Защо?

Отговорът дойде чак след десетина секунди.

— За мама и за теб, исках да опитате.

Сърцето му се качи до гърлото. Трябваше да поеме няколко дълбоки глътки въздух, преди да продължи.

— Том? Ти не си… Да не би случайно да си ял от гъбите? Не си, нали?

— Що за въпрос — рече Том. — Ядох. Тази вечер. Със сандвич. След вечеря. Защо?

Фортнем хвана дръжката на вратата. Сега беше негов ред да мълчи. Краката му бяха като напълнени с памук. „Просто така“ — искаше да отговори, но устните отказваха да му се подчиняват.

— Тате — мило го повика Том. — Ела при мен. — И пак след минута: — Ела да ми видиш реколтата.

Дръжката под дланта му беше станала хлъзгава от пот. Щракна резе. Фортнем дишаше тежко.

— Тате — повтори Том. Фортнем отвори вратата. В мазето беше абсолютен мрак. Протегна ръка към ключа.

— Недей. Гъбите не обичат светлината — каза Том, като че ли долавяйки намеренията на баща си.

Фортнем дръпна ръката си.