Многоръкият бог на далайна

— Като порасна и аз ще стана като него — прекъсна я Шооран. — Одеве хванах една тукка, обаче тя избяга.

— Ще станеш, разбира се — съгласи се майка му. — Разбира се, че ще пораснеш и ще хванеш още много тукки, ти много приличаш на него. Аз му бях втора жена. Казват, че това не било хубаво, че първата жена се сърдела, че я пренебрегват. Но татко ти ни обичаше по равно и живеехме задружно дори след като той загина, нямаше звяр в шавара, който да може да го победи, но един мъничък зогг успя да се промъкне под бронята му и да го ужили в гърдите. И татко ти се мъчи три дни и накрая почерня и умря. И вече не бива да произнасям името му. Но продължихме да живеем задружно с първата му жена. Жените на един мъж обикновено си казват „сестро“, но ние наистина живеехме като сестри. Любовта на татко ти ни стигаше дори след смъртта му. И сигурно и до днес щяхме да живеем така, но преди две години Многоръкия я отнесе и синът й остана да живее сам. Вече е голям. Сигурно го познаваш, казва се Бутач.

— Какво! — възкликна Шооран. — Бутач да ми е брат?

— Разбира се — каза майка му. — Не знаеше ли?

— Не… — прошепна Шооран, помълча и съвсем тихо добави: — По-добре да му бях дал тукката. Тогава щяхме да избягаме и двамата. Той обаче… той…

— Шшшт! — каза майка му. — Знаеш, че ако е загинал, не бива да споменаваш името му. Имената на мъртвите принадлежат на Многоръкия.

— Мамо! — укори я Шооран. — В това вярват само жените, а аз съм мъж. Не ме е страх да назова дори Многоръкия по име. Казва се Йороол-Гуй. Видя ли — нищо не стана.