Избрани творби в два тома. Том втори
- Автор: Маркес Габриэль Гарсия
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валентина Рафаилова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби в два тома. Том втори». Краткое содержание книги:
Дойдохме преди малко. Мислех, че ще намерим трупа все още да виси от тавана, но мъжете ни изпревариха, бяха го положили на кревата и почти го бяха облекли, с тайното убеждение, че нещата няма да продължат повече от час. Докато чакам да донесат ковчега, виждам дъщеря си и детето, седнали в един ъгъл, и разглеждам помещението, като си мисля, че докторът може да е оставил нещо, което да обясни постъпката му. Писалището е отворено, пълно с разбъркани книжа — нито един лист не е изписан с неговия почерк. В писалището е подвързаният наръчник с рецепти, същият, който видях у дома преди двайсет и пет години, когато отвори огромния си сандък, в който биха могли да се поберат дрехите на цялото ми семейство. Но в сандъка имаше само две прости ризи, изкуствени зъби, които не можеха да бъдат негови по простата причина, че собствените му зъби си бяха на място и до един здрави, един портрет и наръчник с рецепти. Отварям чекмеджетата и навсякъде намирам напечатани листове; само прашни стари книжа; а най-долу, в последното чекмедже — изкуствените зъби, които донесе преди двайсет и пет години, прашни, пожълтели от времето и неупотреба. На масичката, до загасената лампа, има няколко пакета неразтваряни вестници. Преглеждам ги. На френски, най-новите — отпреди три месеца: юли 1928. Има и други, също неотваряни — януари 1927, ноември 1926. И най-старите — октомври 1919. Мисля си: От девет години, една година след произнасянето на присъдата, не е отварял вестник. Още тогава се е отказал от последното нещо, което го свързваше със земята и хората.
Мъжете донасят ковчега и свалят тялото. Тогава си спомням оня ден преди двайсет и пет години, когато дойде у дома и ми връчи препоръчителното писмо, писано в Панама, от главния интендант на Атлантическото крайбрежие в края на голямата война полковник Аурелиано Буендия. Търся в мрака на този бездънен сандък разпръснатите му вехтории. Той е в ъгъла, отключен, със същите вещи, които носеше преди двайсет и пет години. Спомням си: Имаше две прости ризи, кутия с изкуствени зъби, един портрет и този стар подвързан наръчник с рецепти. Вземам едно след друго тези неща и преди да затворят ковчега, ги хвърлям в него. Портретът е все още на дъното на сандъка, почти на същото място, където беше и преди. Това е дагеротипна снимка на военен с медали. Хвърлям я в ковчега. Хвърлям изкуствените зъби и накрая наръчника с рецепти. Когато приключвам, правя знак на мъжете да затворят ковчега. Мисля си: Сега отново е на път. Съвсем естествено е и в последното си пътуване да вземе със себе си нещата, които са го съпровождали в предпоследното. Поне това е съвсем естествено. И тогава ми се струва, че го виждам за първи път спокоен в смъртта.
Разглеждам стаята и виждам, че сме забравили едната обувка в леглото. Още веднъж правя знак на моите хора, с обувката в ръка, и те повдигат отново капака, точно когато влакът свири, изчезвайки зад последния завой. „Два и половина е“, си казвам. 12 септември 1928 година, два и половина часът. Почти в същия час на този ден през 1903 година този човек седна на трапезата ни и поиска да му дадат трева. Тогава Аделаида го попита: „Каква трева, докторе?“ А той отвърна с ленивия си глас на преживно животно, неясен заради носовия тембър: „Обикновена трева, госпожо. Каквато ядат магаретата.“
2
Наистина, Меме не е в къщата и никой не би могъл да каже точно кога е изчезнала оттам. Видях я за последен път преди единайсет години. Все още държеше дрогерията на ъгъла, която нуждите на клиентите неусетно бяха превърнали в дюкянче с всевъзможни стоки. Всичко беше много спретнато, много подредено благодарение на педантичното и неуморно старание на Меме, която по цял ден шиеше за съседите на една от четирите Domestis, които имаше тогава в градчето, или стоеше зад тезгяха и обслужваше клиентите с онази типична за индианките любезност, която запази докрай и която беше едновременно непринудена и сдържана, сложна смесица от простодушие и недоверчивост.
Не бях виждала Меме, откакто напусна нашата къща, но всъщност вече не бих могла да кажа точно кога бе отишла да живее с доктора в къщата на ъгъла, нито пък как е могла да падне толкова ниско, че да стане любовница на един човек, който бе отказал да й помогне, въпреки че и двамата живееха в къщата на баща ми — тя като храненица, а той като постоянен гост. От мащехата си узнах, че докторът бил лош човек, че дълго спорил с татко, за да го убеди, че на Меме й нямало нищо особено. И го казал, без да я види, без да мръдне от стаята си. Така или иначе, дори и да е било само леко неразположение, трябвало е да й окаже помощ поне заради уважението, проявявано към него през осемте години, които прекара в нашия дом.