Разрушителят на светове
- Автор: Диксон Гордон Руперт
- Язык: болгарский
- Переводчик: Таня Петрова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Разрушителят на светове». Краткое содержание книги:
— Блейс — прошепна стюардесата на момчето, — това е чичо ти, Хенри Маклийн. Господин Маклийн?
— Самият той — отговори със слабия си, скърцащ и писклив баритон мъжът. — Благодаря на Бога, че най-после пристигнахте. Благодаря ви за грижите. Отсега нататък аз ще се заема с това.
— Най-накрая се срещнахме, сър, за мен е чест! — каза Блейс.
— Няма нужда от церемонии, момче — отговори му Хенри Маклийн. — Да тръгваме.
Той се обърна и с бързи крачки тръгна към изхода, а за да не изостане, на Блейс му се налагаше да подтичва след него.
Те се спуснаха по един наклонен проход до дълъг подземен тунел и стъпиха върху движещата се транспортна лента. Тя ги понесе напред, отначало бавно, а после все по-бързо и по-бързо. Блейс пресметна, че за няколкото минути возене, преди скоростта на подвижната лента отново да намалее, те са изминали разстояние, дълго няколко километра. Автоматично се отвориха прозрачни врати, и пред момчето се озова ветровит и студен, навъсен ден с прихлупили небето облаци, които вещаеха дъжд.
— Сър! Чичо! — извика Блейс. — Имах багаж…
— Аз го получих вече — без да го поглежда му отвърна Хенри. — И да не съм чул повече думата „сър“, момче. Обръщението „сър“ предполага наличието на определен ранг, а в нашата църква такива работи няма.
— Добре, чичо — кимна Блейс.
Те продължиха да вървят известно време покрай спирката на транспортната лента. Имаше както обикновени автомобили, така и такива на въздушна и на магнитна възглавница. Накрая стигнаха до една площадка с карети и талиги, подминаха ги и спряха пред нещо, което не приличаше на нито едно от тях. Приличаше на покрит дилижанс, както повечето превозни средства наоколо, в който обаче бяха впрегнати кози. До козите се мъдреше единственият куфар на Блейс.
— Но как са успели толкова бързо да го докарат до тук, чичо? — попита момчето.
— Те изхвърлят контейнера с багажа още при кацането, преди кораба да се доближи до терминала — набързо му обясни чичото. — Хайде да сложим багажа ти отзад и да го покрием с брезента. Май че ще завали, преди да сме стигнали в къщи. А ние с теб ще седнем в кабината.
Блейс се наведе, за да вземе куфара, но чичо му се оказа по-чевръст.
— Сядай, момче. — Хенри отвори лявата странична врата на дървената кабинка. Блейс заобиколи тичешком возилото и се настани отдясно, затваряйки вратата след себе си, като я прикрепи към мястото й с въжената примка, пригодена за целта. Кабината приличаше по-скоро на дървен сандък с отвори за поводите, прорязани в предната му стена, точно под прозорчето, направено от някакъв прозрачен материал, не беше стъкло обаче, тъй като беше огънато и на места се бръчкаше. Момчето и чичо му бяха седнали върху нещо, приличащо на стара скамейка, покрита с брезент.
Блейс трепереше от студ. Никога не бе имал топли дрехи, тъй като целия си досегашен живот беше прекарал или на закрито, или на места, където постоянно цареше лято. В дървената кабина обаче, макар и не пропускаща вятър, беше толкова влажно и студено, колкото и извън нея.
— Ето, дръж! — Хенри Маклийн му подаде нещо, което се оказа риза, също като неговата, но по-малка. Той помогна на Блейс да я облече, и момчето побърза да я закопчае, борейки се с големите, неудобни копчета.
— Така си и мислех — едва ли ще имаш топли дрехи… — В грубия глас на Хенри се промъкна съчувствие. — Е, вече не ти е студено, нали?
— Да, чичо — отвърна Блейс. Усетил топлинката в думите на чичо си, мозъкът му веднага заработи. Предишният му житейски опит за оцеляване сред възрастни, с които да се държиш както подобава и на които трябваше да отговаряш по съответния начин, се задейства автоматично, и Блейс не се усети как изстреля думите си:
— Благодаря на Бога за добрината ви, чичо.
Хенри, който тъкмо се канеше да дръпне поводите, се сепна и го погледна.
— Кой те е научил да говориш така? — Гласът му звучеше не само грубо, но и заплашително.
Блейс го погледна невинно. Та нали самият Хенри се изрази по същия начин, когато говореше със стюардесата. Но как да обясни на този почти непознат човек, че това е неговият, на Блейс, начин за общуване — че е свикнал да запомня подметнатите от възрастните фрази, а след това да ги използва, за да води разговор с тях?