Рубиненочервено

Той е бил в къщата още преди да се родя и майка ми казваше, че го е имало още когато тя е била малко момиченце. Затова вероятно той е почти на годините на лейди Ариста, дори и да не изглеждаше на толкова. Той живееше в един апартамент на втория етаж, до който се достигаше по отделен коридор и стълба от първия етаж. Беше ни забранено дори да пристъпим в коридора.

Брат ми твърдеше, че господин Бърнард е поставил там капани, за да държи настрана неканени посетители. Но не можеше да го докаже. Никой от нас не беше посмял да пристъпи в този коридор.

— Господин Бърнард се нуждае от лично пространство — казваше лейди Ариста често.

— Да, да — отвръщаше тогава майка ми. — Май всички тук имаме нужда от това. — Но го казваше толкова тихо, че тя не можеше да я чуе.

— Баба ви е в музикалния салон — информира господин Бърнард Шарлот.

— Благодаря — отвърна тя, заряза ни в коридора и се затича нагоре по стълбите. Музикалният салон се намираше на първия етаж и никой не знаеше защо се казва така. Там дори пиано нямаше.

Това беше любимата стая на лейди Ариста и пралеля Мади. Въздухът там миришеше на парфюм от теменужки и дима от цигаретите на баба и много рядко се проветряваше. На човек му се замайваше главата, ако се застоеше по-дълго там.

Господин Бърнард затвори вратата. Успях да хвърля още един бърз поглед покрай него към отсрещната страна на улицата. Мъжът с шапката още беше там. Привидя ли ми се или наистина вдигна ръка, сякаш поздравяваше някого? Може би господин Бърнард или дори мен?