Бягащият ловец

След големите поклащащи се платформи следваха музиканти: духови оркестри, струнни оркестри, оркестри „мариачи“, маршируващи в строй отряди зуави, шляещи се музиканти на фадо. Шутове на кокили и премятащи се акробати. Млади жени с полудовършени карнавални костюми пърхаха като птици в шествието. Понеже Елена беше до него, Рамон гледаше да не се зазяпва много в полуголите им гърди (поне внимаваше да не го хване, че го прави).

Лабиринтът от странични улички гъмжеше от хора. Щандове с кафе и ром; пекари, предлагащи тестени сладкиши със захарна глазура, сатай и джъгджъг; улични певци и артисти; гълтачи на огън; раздавачи на три карти за „трупа“ — всички гледаха да измъкнат колкото могат от импровизираното празненство. През първия час беше почти забавно. След това постоянният шум, навалицата и човешката миризма започнаха да изнервят Рамон. Елена се беше вдетинила съвсем, пищеше от възторг като малко момиченце и го дърпаше от едно място на друго, харчеше парите му за бонбонени пръчици и захарни черепчета. Успя да я позадържи малко, като купи истинска храна — фуния от восъчна хартия с жълт ориз, люти чушки и късчета печено месо от маслоперка и висока тънка чаша ароматизиран ром — и я заведе на един склон в парка до двореца, където можеха да седнат на тревата и да гледат плъзгащата се пред тях широка бавна река от хора.

Докато Елена осмукваше последните капчици лютив сос от връхчетата на пръстите си, облегната на него и стегнала го с другата си ръка през кръста като с верига, ги мярна Патрисио Галегос и бавно се заизкачва към тях. Леко накуцваше, откакто си беше счупил бедрото при падане по един сипей — търсенето на находища не беше безопасна работа. Рамон го гледаше мълчаливо. Патрисио спря пред тях.