Шест години
- Автор: Кобен Харлан
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Colibri
- ISBN: 978-619-150-379-7
- Переводчик: Венцислав К. Венков
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Шест години». Краткое содержание книги:
Мисълта ми се рееше напосоки. Гледах как секундите се изнизват от брояча, сякаш бях най-скучаещият студент на възможно най-скучната лекция. И щом стана пет, мигновено се върнах към монитора. И прочетох внимателно некролога за Тод Сандерсън.
Да. Никъде не се упоменаваше причината за смъртта му.
Странно. В други некролози се подсказваше и в коя област желаещите могат да направят дарения в израз на съболезнование — например вместо цветя можете да изпратите парична сума на Американското общество за борба с рака или нещо от този род. Тук пак липсваха подобни указания. И професията на Тод не споменаваха, но пък какво толкова?
Вратата на кабинета ми се отвори със замах и през нея влезе Бенедикт Едуардс — професор във факултета по хуманитарни науки и мой най-близък приятел. Не си беше направил труда да почука — никога не чукаше, нито изпитваше нуждата да го прави. Редовно се срещахме в пет следобед в петъците и се отбивахме в оня бар, в който през студентските си години работих като охранител. С тази разлика, че тогава заведението беше ново, лъскаво, гъзарско и модно, а сега беше вече старо и занемарено, а по гъзария и модерност можеше да се конкурира с видеокасетофоните „Бетамакс“.
Във физическо отношение Бенедикт беше, общо взето, моя пълна противоположност — дребен афроамериканец с фина костна структура. На носа му бяха кацнали огромни цайси в стил „Човекът мравка“, приличащи на предпазните очила в химическия факултет. А могъщият му мустак и възбуйната афроприческа очевидно бяха вдъхновени от Аполо Крийд — вечният противник на боксьора Роки. Имаше нежните пръсти на пианистка и нозе, на които всяка балерина би завидяла, та и слепец нямаше да го вземе за дървосекач.
И въпреки това — или може би именно заради това — Бенедикт беше и страхотен „играч“: мацките му се лепяха повече, отколкото по някой рапър с вървящ по радиото хит.
— Какво е станало? — попита Бенедикт.
Въздържах се от „Нищо“ и „Защо реши, че нещо е станало?“ и преминах към същността на въпроса.
— Името Тод Сандерсън говори ли ти нещо?
— Не се сещам. Кой е?
— Випускник на нашия университет. Публикували са некролога му онлайн.
Завъртях екрана към него. Бенедикт си намести окулярите.
— Не го знам. Що питаш?
— Помниш ли Натали?
По лицето му премина сянка.
— Не си я споменавал от…
— Да, така е. А този е… или по-точно казано — беше — съпругът й.
— Оня, заради когото те заряза ли?
— Същият.
— Ама вече е покойник.
— Очевидно.
— Значи — изви въпросително вежда Бенедикт, — тя пак е свободна.
— Нетактичен си.
— Напротив. Разтревожен съм. Ти си ми най-добрият съекипник. Вярно, дамите си падат страшно по моите приказки, но първоначално ги привлича твоята красива външност. Никак не ми се ще да те изгубя.
— Продължаваш да си нетактичен.
— Възнамеряваш ли да й се обадиш?
— На кого?
— На Кондолиза Райс. Много добре знаеш за кого говоря. На Натали, разбира се.
— Да, бе. „Чу ли, че умрял оня, заради когото ме заряза? Какво ще кажеш да отидем на едно кино?“
Бенедикт все още четеше некролога.
— Чакай.
— Какво?
— Пише, че имала две деца.
— Е, и?
— Това усложнява нещата.
— Престани вече!
— Друго имам предвид. След две деца кой знае колко е надебеляла. — И Бенедикт ме изгледа през лупите си. — Кажи сега: на какво е заприличала Натали след двете деца? Сигурно се е позакръглила, прав ли съм?
— Отде да знам?
— Отдето и всички останали: от гугъл, фейсбук и прочее.
— Не съм я търсил — завъртях глава.
— Ама защо? Това е напълно общоприето. Че аз всичките си стари изгори ги държа така под око.
— Интернетът не блокира ли при това голямо натоварване?
— Е, налага ми се да ползвам частен сървър — захили се Бенедикт.