Бонбонени обувки

Имаме и случайни посетители. Това са хора, които просто се отбиват да разгледат или търсят нещо за подарък, или просто искат да се поглезят с фуния дражета, кутия виолетки, блокче марципан или меденка, бонбони с розов ликьор или резенчета захаросан ананас с ром и карамфил.

Познавам вкусовете на всички. Знам какво искат, макар че никога не бих им го казала. Би било прекалено опасно. Анук е вече на единайсет и има дни, когато почти го усещам – това ужасно знание, затворено в нея като животно в клетка. Анук, моето лятно дете, което в миналото по-скоро би забравило да се усмихне, отколкото да ме излъже. Анук, която ближеше лицето ми и крещеше "Обичам те!" на обществени места. Анук, моята малка непозната, която все повече се отдалечава от мен с настроенията си, странните си мълчания и екстравагантните си измислици, и начина, по който ме поглежда понякога, сякаш се мъчи да различи нещо полузабравено във въздуха над главата ми.

Наложи се да сменя и нейното име, разбира се. Сега аз съм Ян Шарбоно, а тя е Ани, макар че за мен винаги ще си остане Анук. Не ме смущават самите имена. И преди сме ги сменяли. Но сякаш сме изгубили нещо. Не знам какво, просто усещам липсата му.

Казвам си, че тя расте. Отдалечени, смаляващи се като отражения на дете в коридор от огледала, виждам Анук на девет – светлината все още преобладава пред сянката, Анук на седем, Анук на шест, която стъпва тромаво като пате с жълтите си гумени ботуши, Анук с Чехълчо, който подскача след нея, Анук, стиснала сноп захарен памук в малкото си розово юмруче. Няма ги вече, разбира се: строени в редица, те са се изгубили зад бъдещите образи на Анук. Анук на тринайсет, която открива момчетата, Анук на четиринайсет, Анук на двайсет, невъзможно голяма, устремена с бърза крачка към нов хоризонт...

Чудя се какво си спомня. Четири години са много време за дете на нейната възраст и Анук вече не говори за Ланскене или – още по-зле – за Ле Лавьоз, макар че от време на време от устата ѝ се изплъзва по нещо – име, спомен, – което ми говори повече, отколкото тя предполага.

Но седем и единайсет години са два отделни континента. Надявам се, че добре съм се справила със задачата си. Достатъчно добре, струва ми се, за да държа животното затворено в клетката му и да укротявам вятъра, а онова село на Лоара да бъде само избледняла картичка от въображаем остров.

И така, аз държа под ключ истината и земята се върти както винаги, с всичко добро и лошо на нея, и ние пазим пъстрите си премени за себе си, и никога не се месим в хода на нещата – дори за приятел, дори във вид на простичка руна за късмет, надраскана върху капака на кутия.