Разнищи ме
- Автор: Мафи Тахере
- Серия: Shatter me #2
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 978-954-27-1452-1
- Переводчик: Цветелина Тенекеджиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Разнищи ме». Краткое содержание книги:
Адам се отпуска на стената и потреперва. Аз се пресягам да го докосна по главата.
Той се отдръпва.
Аз замръзвам.
— Добре ли си…?
— Да. — Въздъхва. — Просто… ами… — Поклаща глава. — Не знам. — Понижава глас. Свежда очи. — Не знам какво ми става, по дяволите.
— Ей. — Погалвам с пръсти корема му. Памукът на тениската му е съхранил телесната му топлина и едва удържам на изкушението да заровя лице в нея. — Всичко е наред. — Казвам му. — Просто си предпазлив.
Той ми отвръща със странна, тъжна усмивка.
— Не говоря за главата ми.
Поглеждам го недоумяващо.
Той отваря уста. Затваря я. Отново я открехва.
— Става дума за… това… — Посочва двама ни с ръка.
Не довършва изречението си. Не вдига очи към мен.
— Не разбирам…
— Губя разсъдъка си — казва той, но с шепот, сякаш не е сигурен дали изобщо го изрича на глас.
Взирам се в очите му. Взирам се и мигам и се препъвам в думи, които не виждам и не мога да открия… и не мога да произнеса.
Той клати глава.
Вкопчва силно ръце в задната страна на главата си и като че ли го обзема неловкост, а не мога да си обясня защо. Никога не съм го виждала да се чувства неловко.
Накрая проговаря с пресипнал глас.
— От толкова време чакам да съм с теб — казва той. — Мечтая си за това… мечтая си за теб от толкова дълго, а сега, след всичко преживяно…
— Адам, за какво го…
— Не мога да спя. Не мога да спя и мисля за теб през цялото… през цялото време, а не мога… — Той замълчава. Притиска длани към челото си. Затваря очи. Обръща се към стената, така че да не виждам лицето му. — Редно е да знаеш… трябва да знаеш — казва той, а думите му сякаш кървят, изцеждат го, — че никога не съм искал нищо на света, както исках теб. Нищо. Защото това… това… боже, искам те, Джулиет, искам… искам…
Обръща се към мен и гласът му заглъхва, очите му горят, емоциите обливат с горещината си чертите на лицето му. Очите му плъзват бавно по извивките на тялото ми, поднасяйки пламък към петрола във вените ми.
Възпламенявам се.
Искам да кажа нещо, нещо подходящо и трезво, и успокоително. Искам да му кажа, че разбирам, че и аз копнея по същото, че и аз го желая, но моментът е така наелектризиран и истински, и напрегнат, че съм почти убедена, че сънувам. Имам чувството, че азбуката ми е на изчерпване и са ми останали само "Ю"-та и "Я"-та, и тъкмо си припомням, че някой е изобретил речника, когато той най-сетне отбива очи от мен.
Преглъща силно, свел поглед към земята. Отново го извръща настрани. Една от ръцете му е преплетена в косата му, другата е свита в юмрук и опряна в стената.
— Нямаш представа — казва той с дрезгав глас — какво ми причиняваш. Какво ме караш да изпитвам. Когато ме докосваш… — Той прокарва разтреперана длан по лицето си. Почти се засмива, но дъхът му е тежък, насечен, избягва погледа ми. Отстъпва назад, изругава под носа си. Блъсва юмрук в челото си. — Божичко! Какви ги дрънкам. Мамка му! Мамка му! Извинявай… забрави, че… че изобщо съм казал нещо… трябва да вървя…
Опитвам да го спра, да намеря гласа си, да кажа: "Всичко е наред, всичко ще се оправи", но вече съм притеснена, толкова притеснена и объркана, защото не разбирам нищо. Не разбирам какво се случва, нито защо е толкова несигурен относно мен, и нас, и него и мен, и той и аз, и всички тези местоимения наедно. Не го отблъсквам. Никога не съм го отблъсквала. Чувствата ми към него винаги са били кристално ясни — няма причина да изпитва несигурност относно мен или около мен и не проумявам защо ме гледа, сякаш нещо не е наред…
— Много съжалявам — казва той. — Аз… не биваше да казвам нищо. Просто… ами… мамка му! Не биваше да идвам тук. Трябва да вървя… налага се да тръгвам…
— Какво? Адам, какво е станало? За какво говориш?
— Това беше лоша идея — казва той. — Толкова съм глупав… изобщо не биваше да идвам тук…
— Не си глупав… всичко е наред… няма проблеми…
Той се изсмива: гръмък, кух звук. Смутена усмивка остава на лицето му като отзвук и той втренчва поглед в неясна точка зад главата ми. Не проговаря дълго време, а накрая казва с пресилено ведър тон:
— Е, Касъл не мисли така.
— Моля? — прошепвам аз, хваната неподготвена. Осъзнавам, че вече не говорим за връзката ни.
— Да. — Ръцете му внезапно влетяват в джобовете му.