Вестители

Беше толкова уравновесен. Стойката му не беше напрегната, нито отпусната. Просто седеше, приведен напред на скапаната табуретка. Очите му горяха, вкопчени в мен. Разбирах какво говори, защото владеех руски до съвършенство. Родителите ми много държаха на това. Но той нямаше как да го знае. Или пък знаеше?

— Защо ме доведе тук?

Паниката ми беше очевидна. Строгото му изражение не се промени.

— Какво ще се опиташ да направиш с мен? — запитах отново.

По лицето му премина развеселена нотка, но бързо си отиде и си помислих, че си въобразявам. Беше ме страх да чуя отговора, но трябваше да съм подготвена, за да съставя своя план за бягство.

— Доведох те тук — продължаваше той с руския, — защото е сравнително безопасно.

Как можеше да има такова каменно изражение? И що за глупост — безопасно! За кого? За него? Със сигурност не искаше някой да разбере, че беше отвлякъл деветнайсет годишно момиче от една дискотека. Перверзник!

— Приятелите ми ще ме търсят, шефът ми също.

Не знаех доколко беше добре да му разкривам подробности за себе си, но той явно вече знаеше достатъчно. Синьо-зелените му очи ме изпиваха. От това ме полазиха тръпки.

— Аз… Защо ме домъкна тук?

Досега не се бях разплакала, но напрежението в мен растеше и малко ми оставаше да стигна до това положение.

— Казах ти — защото е безопасно. — гласът му продължаваше да бъде нисък и малко дрезгав.

— Безопасно за кого?! — креснах.

Вече не можех да сдържам нервите си.

— За теб.

Със сигурност не очаквах този отговор. Той забеляза, че се стъписах и побърза да ме осветли.

— Ако правиш каквото ти кажа, ще бъдеш в безопасност. Няма да те нараня.

Беше привел глава, но продължаваше да гледа в очите ми.

— Какво говориш? В безопасност бях преди да те срещна! Върни ме обратно!

Чувствах се безпомощна. Знаех, че нямаше да ме върне. Знаех, че от тази ситуация измъкване няма.

— Не ми се струваше да си в безопасност… — отвърна иронично.

— Изобщо не знаеш каква беше ситуацията! — отвърнах автоматично. Защо въобще се оправдавах? Той ме беше отвлякъл! — Къде съм?

— В София. — гласът му беше спокоен.

— Знам, че съм в София, но къде?

Започвах да усещам гняв. Безсилието ми отстъпваше пред нарастваща ярост. Това не му убягна.

— Все още не можеш да знаеш това — беше категоричен. — Имаш ли други въпроси, на които да мога да отговоря? — все същото каменно изражение.

— Откъде знаеш името ми и кой, по дяволите, си ти? — постарах се да прозвуча възможно най-озлобено.

Сърцето ми биеше бясно, а ръцете ми се потяха.

— Казвам се Игор Алешкин. С мен си в безопасност. Това е достатъчно.

— Но… — понечих отново да възроптая, но той ме прекъсна.

— Имаш нужда от почивка. Тази вечер ти се насъбраха не малко странни неща. В другата стая има голяма спалня, одеяла и възглавница. На нощното шкафче ще намериш кана с вода и чаша. Ако имаш нужда от нещо друго, ме извикай. На сутринта ще получиш повече отговори, отколкото предполагаш.