Обединени от божества
- Автор: Лало Джоузеф Р.
- Серия: Книгата на Дийкън #2
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: MBG-BOOKS
- ISBN: 9789542989172
- Переводчик: Радин Григоров
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Обединени от божества». Краткое содержание книги:
Втората книга от трилогията Книга на Дийкън продължава историята на младата Миранда селесте. Усъвършенствала магическите си умения и твърдо решена да сложи край на войната, опустошаваща родната й земя, девойката се отправя в търсенето на петимата орисани от съдбата Избрани. Всеки нов воин е нова стъпка към мира, но дали Миранда ще съумее да се справи с очаквщите я предизвикателства?
— Насам, бързо. И не говори, докато не ти кажа — рече той.
Двамата трескаво се отправиха към по-гъсто залесената част на полето. На всеки няколко крачки Лейн се обръщаше да погледне към яростния хаос зад тях. Когато няколко от създанията се изправиха на задни лапи, подушиха въздуха и се върнаха, откъдето бяха дошли, Лейн наруши мълчанието.
— Трябваше да останеш в Ентуел. Там беше в безопасност.
— Безопасно за теб. За да можеш да продължиш с убийствата, без да се притесняваш, че някой друг може да получи наградата за залавянето ми.
— Да.
Откровеността на отговора я накара да замълчи за миг.
— Е, какви са заплануваните от теб благородни дела, несъмнено по-важни от края на войната? — запита тя.
— Трябва да попълня припасите си и да се срещна с партньора си. Елитните не са си губили времето. Ще ми е нужно известно време да възстановя щетите.
— Не мога да кажа, че съжалявам да го чуя. Заслужаваш си всяка трудност и нещастие, които светът ти предостави, докато не се заемеш с призванието си.
Лейн понесе атаката със стоическо мълчание. По някаква причина Миранда не можа да продължи с острото си порицаване, за което знаеше, че е оправдано.
— Впрочем благодаря — рече тя. Гласът й бе още суров.
Малтропът изръмжа в отговор.
— Що за създания бяха това? — попита момичето.
— Олои. Нападат, убиват и поглъщат всяко същество с непозната миризма или звучене.
— Защо тогава и едничък олой не ти обърна внимание?
— Моята миризма им е позната — отвърна Лейн.
Продължиха да вървят, докато стигнаха до висок, як бор. Лейн огледа корените. На няколко места те се издигаха над земята. След като отдели особено внимание на един от тях, малтропът го сграбчи, опря крак в ствола и задърпа. Не само коренът, но и квадратна част от земята започнаха да се надигат. Лисугерът продължи да дърпа, докато квадратът, вече ясно показал истинската си природа на дебел дървен капак, не бе изправен докрай. Лейн приклекна до отвора и внимателно протегна ръка вътре, опипвайки стените. Миранда надникна вътре. Малкото процеждаща се през облаците светлина не проникваше дълбоко в мрака. Когато малтропът намери търсеното, тихо прищракване откъм дупката го накара бързо да издърпа ръката си. В отвора профуча острие, а избликналият въздух показваше, че не е било единствено.
— Свали я на земята. Пристигнахме — рече той.
— След като онези остриета едва не ти отсякоха ръката, искаш да слезеш?
— Да. Веднъж олоите да надушат кръвта по крака ти, ще е нужно нещо повече от изсвирване, за да ги изплаши.
Миранда бе забравила за създанието, успяло да я ухапе. Никак не й се нравеше мисълта отново да се изправи срещу тях. Неохотно погледна в дупката. Мин скочи на земята и също надникна любопитно. Девойката оглеждаше стените за някаква стълба, но не откри нищо подобно. Протегна торбата си надолу и я пусна. По звука определи, че отворът не бе дълбок. Вмъкна крака и увисна на ръце за миг, преди да се приземи след около един-два фута върху твърда повърхност. Очите й едва бяха започнали да се адаптират към мрака, когато пред лицето й проблесна светлина. Девойката отиде до торбата си под отвора и измъкна жезъла си, обръщайки се навреме за втори проблясък. Този се задържа, вдъхнал живот на лампа, която освети помещението.
А то не бе голямо. Стените бяха изработени от камък, а ниският таван бе дървен, изграден от дебели дъски. На равномерно разстояние имаше носещи греди. Три от стените можеха да се похвалят с тежки врати. Лампата бе в ръцете на мъж, застанал на прага на отворената врата срещу входната шахта. Жълтеникавото й сияние осветяваше лицето му, изразяващо объркано разпознаване, изражение, несъмнено споделяно от Миранда, тъй като човекът с лампата не беше съвсем непознат. След миг търсене из претрупани спомени, всеки изрече името на другия.
— Дезмър?
— Миранда?
Действително това бе странникът от гостилницата, когото бе срещнала в самото начало на приключението. Младото му лице с бяла коса и скъпите му одежди не можеха да бъдат сбъркани.
— Не мога да кажа, че очаквах да те видя тук — каза той.
Мин, дочула гласове, скочи долу и застана между Миранда и потенциалната заплаха. Дезмър отстъпи една крачка.
— Предполагам това е твое — рече той, развеселено наблюдавайки нахлулото създание.
— Да. Това е Мин — отвърна Миранда, нетърпелива да получи отговор на собствените си въпроси. — Какво правиш тук?
— Понастоящем тук живея. По-удачно би било да запитам _ти_ какво правиш тук? — контрира Дезмър.
Преди девойката да успее да отговори, Лейн се спусна. Дезмър погледна нагоре, ала този път погледът му бе лишен от объркване.