Заливът на въздишките [calibre 2.85.0]

Саша отново се олюля, бяла като призрак. Бран я под­хвана, прегърна я.

— Дишай дълбоко,фейд*.

[*Пророчица (ирл.). – Б.пр.]

— Не му се противопоставих. Кълна се, че не се опитах да блокирам това. Просто… просто всичко ми дойде в по­вече.

— Преместването. Досега никога не съм пътувал с ясновидка, не съм правил нищо подобно – обади се Сойер.

— Разбъркан мозък?

Сойер хвърли кос поглед на Райли.

— Не точно, но може би видението просто имаше нуж­да да… да я настигне. Искаш ли да пийнеш вода? Ще ти донеса.

— Не, не, добре съм. По-добре. – Саша въздъхна. – На­истина съм по-добре. Чувствах се така, сякаш не мога да си върна равновесието. Сега мога. Така че, да, може би е от преместването. О, боже, денят си го биваше! Ще поседна.

— И ще хапнеш. – С бързи движения Аника напълни една чиния с паста, загреба от доматите и моцарелата. – Трябва да хапнеш.

— Ще го направя. Всички ще го направим. Дойде тол­кова бързо. Сякаш ме настигна изневиделица и се стовари отгоре ми. И голяма част от него е брутална. Емоцията във всичко това. Яростта й и нуждата да ни унищожи. Не само да наранява или убива. Иска да ни унищожи.

— Ти каза, че е намерила човек – напомни й Бран.

— Да, но не знам дали означава мъж. Тя обаче ще наме­ри някой, който ще обедини сили с нейните.

— След като сме се били с богиня? – Дойл натрупа хра­на в чинията си. – Не виждам как ще ни победи някакъв си смъртен.

— Казва човекът, който не може да умре – вметна Райли. Човешкият род е хитър, предпазлив и опасен. Ако Нере­за е сключила сделка с човек, то е защото той – или тя – му е полезен. Не се перчи толкова.

Сойер подаде купата на Аника.

— Е, сега знаем коя звезда търсим в Капри и околности­те му. Водната. Може да задраскаме това от списъка с неизвестни.

— Синя е и е красива. Неземно синя. Не знам дали мога да предам тоновете й с боя. Огнената звезда светеше и изгаряше. А тази… – Саша притвори очи за миг. – Тя сияе и изглежда така, сякаш… се дипли. Вода? Може би затова.

След като нави паста около вилицата си и я опита, Саша отново притвори очи.

— О, много е вкусно, Сойер! Точно както го обичам. Аз ще поема закуската.

— Не, аз. Ти ще си почиваш.

— Мога да помагам.

— И да виждаш в бъдещето. – Той посочи към Аника.

— Имам си услужлив и сръчен помощник-готвач.

— Аз я направих. – Аника внимателно си взе малко от салатата. – И е добра.

— Страхотна е – съгласи се Райли и си отсипа втора порция. – Утре започвам проучванията. Може би е прибър­зано да си мислим, че Водната звезда е във водата, но първата беше. Познавам някои от пещерите наоколо, във водата и на сушата. Ще издиря още.

— Ти спомена и суша, и море – изтъкна Бран. – Песни и въздишки.

— Както когато летяхме?

— Какво?

— Както докато летяхме – обърна се Аника към Сойер.

— Поне приличаше на моята представа за летене. Пътува­нето. Песните и въздишките, когато ти ни пренесе дотук.

— Какви песни и въздишки, Аника? – Тъмният поглед на Бран светкавично се насочи към нея.

— Не ги ли чухте?

— Не. – Той огледа масата. – Явно никой друг не ги е чул.