Отпор [bg]

Деймън хвана за раменете онзи, когото бе тръшнал на земята, и заби коляно в гърдите му. Костите му се натрошиха и луксианецът изрева от болка. Обърнах се. Ръката на Деймън отскочи назад и Изворът потече по нея.

Застанах лице в лице с Арчър и глока в ръцете му. Погледите ни се срещнаха и в гърдите ми избухна страх. Дъхът секна в гърлото ми и аз замръзнах на място. Виждах единствено дулото на пистолета. Той дръпна спусъка и искрата припламна. Приготвих се да посрещна болката от метала, който щеше да разкъса кожата и костите ми.

Но така и не дойде.

Зад мен едно тяло падна на земята. Обърнах се с тих вик и видях луксианец да лежи по очи на пътя сред локва искряща течност.

— Куршум в главата — обясни Арчър. — Дори те не могат да му устоят.

— Не е честно, мамиш — рече Деймън, завъртя се и с мълния от Извора премахна и последния луксианец, запращайки го в близкия камион.

— Какво от това. — Арчър прибра пистолета. — Гледам да не хабя енергия.

Отметнах косата от лицето си и огледах зловещата сцена.

— Това ли са всичките?

Арчър се огледа.

— Засега, да.

Засега? Не бях сигурна, че ще изкарам още един рунд. Обърнах се към Деймън и сърцето ми се сви. Синьо червеникава течност се стичаше от ъгълчето на устата му. Скочих към него уплашена. Дори не бях видяла, че е пострадал.

— Ранен си.

— Добре съм — увери ме той, но кървеше и това ме притесни. — Удар по лицето, но няма страшно. След няколко минути всичко ще бъде наред.

Не се успокоих, напротив, паниката се надигаше у мен.

— Деймън е добре — подметна Арчър. — Важното е, че е ден, раната бързо ще зарасне.

Отначало не разбрах какво иска да каже, но после си спомних как Деймън ми бе обяснил, че слънцето върши чудеса за луксианците, а големите количества захар помагат на хибридите.

— Трябва да побързаме. — Деймън ме хвана за ръка и ме повлече към експлоръра. — И други ще ни надушат, въпрос на време е да се досетят, че сме намислили нещо.

А това щеше да е лошо, много лошо.