Лошата дъщеря

— Каква същата?

— Знаеш каква.

— Искам да чуя ти да го кажеш.

— Не.

— Защо не?

— Защото не е хубаво да наречеш сестра си…

— … путка? Хайде де, можеш да го направиш.

— Няма.

— Предизвиквам те. Двойно те предизвиквам.

Сега вече Робин се разсмя.

— Ти не си добре.

Входната врата се отвори. На прага се появи Мелани, обрамчена от светлината зад нея. Носеше синя памучна пижама и имаше изтощено изражение.

— Какво, по дяволите, става тук?

— Алек се върна – каза Робин, сподавяйки смеха си.

— Това го виждам. Много мило от твоя страна, че се прибра, Алек. Имаш намерение да оповестиш това на целия квартал ли?

— Извинявай – каза Алек. И добави: – Не ти ли казах, че е путка?

— Престани.

Двамата се разкискаха неудържимо.

— Какво ви става? – възнегодува Мелани. – Да не сте пак на десет години?

— Извинявай – съумя да изрече Робин, но Мелани се врътна на пети и изчезна във вътрешността на къщата.

— Ама, че си и ти, Робин – смъмри я Алек. – Сега вече я подлуди.

Робин махна по посока на колата на Блейк.

— Да не си забравиш нещата.

Алек отвори задната врата на лексуса. Тя изскърца протестиращо. Той взе пет-шест големи торби от задната седалка и подаде половината на Робин, като същевременно вдигна очи към стаята на Ландън.

— Май го събудихме.

Робин поклати глава.

— Не. Той постоянно си стои там.

Алек помаха на племенника си. Ландън тутакси изчезна.

— Мислиш ли, че е бил там и в нощта на стрелбата? Че е видял нещо?

Просто любопитство ли бе това, или Алек се страхуваше? – мина й през ума.

— Не зная. Веднъж пробвах да говоря с него, но нямах късмет.

-— Може аз да опитам.

— Алек… – Искаше й се да го попита дали пътищата им с Тара не са се пресекли в Сан Франциско, дали като я е видял отново, не са се отворили стари рани. Ти ли го направи? – питаха очите й. Виновен ли си?

— Какво?

Тя поклати глава.

— Нищо.

Беше късно. Чувстваше се изморена. А ако трябваше да бъде напълно честна със себе си, боеше се от отговора на Алек.