Живот след живота
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Настя Каменская #27
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: ХЕРМЕС
- ISBN: 978-954-26-1229-2
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Живот след живота». Краткое содержание книги:
Настя нарочно не каза на Федулов нищо за тайнствената среща при гаража. Нека си помисли и даде отговор въз основа на казаното от нея, защото нейният разказ се градеше изключително върху предположения, а снощната среща със семейство Путилини беше вече факт, който не можеше да се оспори.
— Абе знае ли го човек — бавно изрече Дмитрий. — Може и да подхожда. Ако ми се беше видял луд, аз още тогава, преди година, щях да му обърна повече внимание. А щом не съм му обърнал, значи, не ми се е видяло нищо такова. Може би вие грешите?
— Определено — въздъхна Настя. — Може и да греша. Но трябва да проверим. Впрочем трябва да се проверява всичко, Дима. Моят началник дълги години ме е учил, че е много опасно да се увличаш по една версия и да не проверяваш останалите. Всъщност защо ви разказах всичко това: интересува ме Алла Ивановна Ярцева.
— Ярцева? — Майорът сбърчи чело, взе да си припомня. — Коя е тя?
— Лекарка, психотерапевт, давала е консултации в клуба два пъти седмично, преди няколко месеца се е преместила с мъжа си в областния център. Дима, какво ви става? Та вашата първа работа тази сутрин беше да ми съобщите сведения за Ярцев, а сега ме питате коя е тя?
— Ахааа, това е неговата съпруга, така ли? — сети се Федулов. — По дяволите, аз пък не свързах веднага едното с другото. Илюха ми каза, че сте се интересували от някой си Роман Ярцев във връзка с Аида Борисовна, и ме помоли да ви предам… Но аз не се задълбочих, той ме помоли и аз ви предадох…
„Ето затова не разкривате и убийствата — тъжно си помисли Настя. — Не се задълбочавате, не свързвате едното с другото, нищо не запомняте и от нищо не се интересувате.“
— Аз научих, че Алла Ивановна е била близка с Еремеев — каза тя сухо. — И освен това, поради професията си вероятно добре се ориентира в психопатологията, ако при Еремеев съществува такава. Ето затова трябва непременно да поговоря с нея. Вие можете ли да ми помогнете да я намеря и да се свържа с нея?
— Да, разбира се — потиснато смотолеви Дмитрий, — ще я намеря.
На Настя изведнъж й дожаля за него — толкова едър, силен и толкова смутен, сякаш смазан от собствените си грешки. Сигурно именно по това се различават провинциалните от столичните детективи: столичаните можеш да ги уличиш в какво ли не — и в грешки, и в престъпления — хич не им пука, ще те гледат с ясни очи и ще се усмихват, сякаш нищо не се е случило.
Изпиха още по две чаши чай, опразниха кутията с пастите, обмениха още някоя и друга информация, споделиха съображения и се разделиха, напълно доволни. Така поне се стори на Настя Каменская.
Тя изведнъж се сети, че беше обещала на Дружка да я навести сутринта, а вече бе почти обяд. Сети се — и веднага се поправи. Господи, за какво мисли? Нима кучето може да разбира човешката реч дотолкова, че да очаква Настя още от сутринта? То определено усеща само интонацията, нищо повече. Но въпреки това я досрамя за неволната измама и реши все пак да изтича до менажерията поне за няколко минути. „Само ще я погаля — повтаряше си тя, докато трескаво навличаше якето и обувките си, — само ще я погаля — и веднага ще се захвана за работа.“
Навън валеше гъст сняг. Той стоеше пред очите като дантелена пелена, пречеше на Настя да вижда, кацаше по миглите й, стичаше се на мокри капки по бузите и непокритите от шала места по врата. Настя крачеше от малката сграда по алеята и мислеше, че само в детството си бе виждала толкова много бял, пухкав и чист сняг. В Москва, кой знае защо, винаги е мръсно — дори снегът да е много, и няма усещане за истинска зима, а само тягостно усещане за замърсено и неразтребено, а също и настойчиви мисли, че сега поради задръстванията движението страшно ще се забави.
В Москва Настя не обичаше да вали сняг и се страхуваше от него, а тук, в тихия провинциален град, в старинното имение, й се струваше, че няма нищо по-прекрасно от безшумно и меко сипещите се снежинки.
Дружка я очакваше, застанала зад решетката. Щом видя Каменская, заразмахва опашка и на Настя дори й се стори, че се усмихна. Впрочем нали кучетата не могат да се усмихват… Сигурно просто й се е сторило.
— Извинявай — виновно изрече тя и пусна Дружка в коридора, — заплеснах се в работата, замотах се и не успях да дойда при теб навреме. А ти си ме чакала, нали? Чакала си ме, хубаво куче, умно куче, най-хубавото куче на света…
Дружка се галеше, отъркваше се о краката й и все опитваше да близне клекналата Настя по лицето. В джоба на якето й звънна мобилният телефон, обаждаше се Вторушин, който й съобщи, че в Санкт Петербург не са открили никакъв доктор на историческите науки на име Аркадий Волдемарович.