Драконите на изгубената звезда [bg]

— Напротив, Мина! Достойна си! — избърбори младежът. — Може аз да съм крал, но ти си кралица…

— Не ме разбра, Силваношей — произнесе водачката меко. — Любовта ти не бива да е насочена към мен, а към Единия Бог, който ме води и наставлява.

Тя измъкна ръце от пръстите му.

— Мина! — извика отчаяно той.

— Нека любовта ти към мен те води към Единия Бог, Силван — каза му момичето. — Ръката на Единия Бог ни събра заедно. Сега същата ръка ни принуждава да се разделим, но ако позволиш на Единия Бог да те насочва, отново ще бъдеш с мен. Ти си Избраникът на Единия Бог, Силваношей. Вземи това и го пази с цената на вярата си.

Тя свали от пръста си отровната рубинена халка. Пусна я в разтрепераните му шепи, обърна се и се отдалечи, без да го погледне повече.

— Мина! — извика младежът, ала тя не го чу.

Окованите му ръце се отпуснаха безжизнено. Вече не обръщаше внимание на нищо край себе си. Продължаваше да стои коленичил на кървавата земя, взрян към Мина с цялото си сърце и душа.

— Защо му каза това, Мина? — попита тихо Галдар, докато забързано я следваше. — Явно е, че не даваш и пукната пара за елфите. Защо го подвеждаш? Защо изобщо си правиш труда?

— Защото Силваношей би могъл да стане опасен за нас — отвърна тя. — Зад себе си оставям малобройна част, която ще трябва да се справи с управлението на огромна територия. Ако елфите отново намерят силен водач, ще успеят да се обединят и да ни изтласкат. Дълбоко в себе си кралят им има тази сила.

Минотавърът хвърли един поглед през рамо и видя как елфът пълзи по земята.

— Този подсмърчащ окаяник? Позволи ми да го погубя. — Той сложи ръка на дръжката на меча, по чието острие все още бе полепнала кръвта на Таргон.

— И да го превърнеш в мъченик? — Мина поклати глава. — Не, далеч по-добре ще бъде за нас, ако виждат, че боготвори Единия Бог и че пренебрегва воплите на народа си. Защото воплите им ще се превърнат в проклятия… Не се бой, Галдар — добави, вадейки чифт леки кожени ръкавици за езда. — Единият Бог се е погрижил Силванести повече да не представлява заплаха за нас.

— Искаш да кажеш, че Единият Бог му е причинил това? — попита минотавърът.

Кехлибарените очи проблеснаха.

— Разбира се, Галдар. Единият Бог направлява съдбата на всички ни. На Силваношей. Твоята. Моята.

Тя се вгледа задълго в своя заместник-командир и изрече тихо, почти на себе си:

— Зная как се чувстваш. Самата аз изпитвах трудност да подчиня волята си на волята на Единия Бог. Борих се дълго. Нека ти разкажа една история. Тогава може би ще разбереш:

— Когато бях малко момиченце една птичка влетя в двореца, където живеех. Стените на двореца бяха направени от кристал и птичката можеше да вижда слънцето, синьото небе и свободата навън. Тя започна да се хвърля срещу стените като обезумяла и да се опитва да избяга обратно при светлината. Искахме да я уловим, но птичката не ни позволяваше да се доближим. Накрая, ранена и изтощена, тя падна разтреперана на земята. Златна Луна я вдигна, приглади перцата й с ръка и излекува раните й. После я отнесе обратно под слънчевите лъчи и я пусна.