Мираж [bg]

Това чувство ли се беше задействало сега? Шанс за изкупление ли преследвах? Дали някак не си внушавах, че въпреки предателството, въпреки осъзнаването, че с мен е постъпено несправедливо, все още имах потребността да спася съпруга си от беда като начин да заглуша угризенията за моя обичлив, макар и трагично съсипал се баща — човек, дал ми единствената любов, която бях познала, преди Пол Люън да влезе в живота ми? Дали бих могла да си спечеля мъничко покой, ако сторех онова, което навремето бях твърде млада и непривикнала към житейските неволи, за да постигна: да го отместя от пътеката с маркировка „Към бездната“? Затова ли седях сега сама с работещ на бързи обороти мозък в тази тъжна и мизерна хотелска стая, отчаяно копнееща да открия Пол и да получа някакво разрешение на бъркотията?

Мога да оправя това. Мога да го оправя. Мога да го оправя.

Тежест замъгли очите ми. После настана мрак и няколко часа умствен вакуум, преди да се раздаде силното чукане по вратата. Взех бърз душ и в уречения час бях в таксито. Казабланка през нощта все си беше същият странен и безлик метрополис, който бях зърнала мимолетно. Налагаше се усещането за модернистична грозота.

На аерогарата взех бордната си карта и отидох до гишето за билети на „Ройъл Еър Мароко“, където ми заявиха, че ако днес не летя за Ню Йорк, губя билета.

— Но аз вече го смених веднъж — възразих. — Не може ли да го сменя пак, моля?

— Това е било смяна по изключение поради намесата на някой от шефовете — отвърна чиновникът. — Ако се свържете отново с него преди полета ви в дванайсет, може би той ще уреди още една смяна по изключение. Аз лично не мога да направя нищо. Моля да ме извините, госпожо.

Полетът на юг беше с малък трийсетместен самолет. Слънцето тъкмо изгряваше, когато се отлепихме от земята. Тъй като се движехме ниско, гледката бе повече от интригуваща. Особено когато след двайсет минути минахме над Маракеш и се появи изрязаният силует на планината Атлас. Включваше истински алпийски върхове — скалисти, с ясно видими пътища между тях. В подножието имаше изумителни долини и села с невъзможно разположение. На един от върховете дори се забелязваше сняг.

И тогава, сякаш от нищото, започна пясъкът. Все едно някой беше превключил топологичен уред и ни беше пренесъл от високия терен в свят с безкрайна сухота. При това пясъкът не беше бял, а с цвят на избеляла червеникава охра. Покриваше неравномерни дюни, аленеещи под първите утринни лъчи и простиращи се в безкрайността. Беше пясък, който би те погребал с безжалостно равнодушие, и в мащаби, каквито не бях зървала преди — свят, прочул се с митове, но невиждан от повечето жители на планетата. Място на абсолютна празнота. Пустинята Сахара.