Младите лъвове [bg]

Хоуп запали свещите и двамата с мрачни лица седнаха един срещу друг, нахвърляйки се лакомо на храната. Почти не приказваха и само от време на време си разменяха учтиви молби, искайки ту сол, ту мляко. Накрая сгънаха салфетките си и се изправиха, всеки при своето място.

— Не ни трябват вече свещи — обади се Хоуп. — Ще бъдеш ли така добър да изгасиш тая, която е до тебе?

— Разбира се. — Ноа се наведе над малкия абажур във форма на лампено шише, а Хоуп над другата свещ. После духнаха едновременно, неволно докосвайки глави, и във внезапно настъпилата тъмнина Хоуп прошепна: „Прости ми. Аз съм най-отвратителното момиче в света.“

След това всичко тръгна добре. Притиснати един до друг, те седяха на люлката и наблюдаваха потъмнялото, обрамчено от клоните на акацията небе, по което трепкаха вече първите звезди. Далече от тях бяха и трамваите, и камионите; далеч бяха и лелята, и свакото, и двете деца; далеч бяха и вестникарчетата, които крещяха някъде там зад гаража; далече там, някъде отвъд стените на градината, в която те седяха, беше и целият останал свят…

— … Не, не бива — молеше се Хоуп. — Страхувам се, боя се… — и след малко: — О, мили мой, мили мой… — След това те продължиха да лежат така, потресени и омаломощени от непреодолимата сила на своите чувства, които ги бяха тласнали в прегръдките един на друг. Ноа беше едновременно и замаян, и смутен, и тържествуващ, и обхванат от някаква боязън. Той се боеше, че сега, когато бяха направили голямата крачка, Хоуп ще го намрази; а тя продължаваше да мълчи все по-заплашително и тогава неочаквано се засмя тихо и каза:

— Виждаш ли, не беше толкова горещо! Никак не беше горещо…