Контесата

Станах от масата, усмихнах се на родителите на Амилия и се извиних. Джордж излая и се спусна след мен. Стигнах до балната зала в задната част на къщата. Нямаше никой. Шест прислужници бяха търкали и лъскали в продължение на няколко дни и сега всичко в нея блестеше. Стъклените полилеи блещукаха като стотици премигващи скъпоценни камъни. Тежките брокатени пердета по високите прозорци бяха свалени и тупани, докато от насъбраната поне в продължение на пет години прах не остана и следа.

Приближих се до най-отдалечените прозорци; бяха толкова чисти, та човек можеше да остане с впечатление, че няма нищо и да опита да мине през стъклата. Отворих отново писмото и го препрочетох.

Той искаше да напусна незабавно Девбридж Манър? Но защо? Каква беше причината? А нямал време, защото бързал ужасно. Струваше ми се абсурдно. Причина нямаше. Просто искаше да се вмъкне отново в живота ми. Но защо? Той самият бе достатъчно богат. Да не би да искаше да му дам пари? Може би се страхуваше, че някой друг може да прочете писмото и така да бъде предупреден за… за какво?

Значи бе прочел за брака ми. И заради брака си сега съм била в невероятна опасност? Дрън-дрън. Тогава, разбира се, в съзнанието ми изплува старицата, вдигнала високо ножа на Джон, готова да прониже сърцето ми с него.

Погледнах навън; градинарите косяха тревата в източната ливада. Два пауна се разхождаха наперено, разперили красивите си опашки. Сцената пред очите ми беше толкова нормална, толкова спокойна, толкова реална.

Но в тази къща имаше нещо и някой, който не беше нормален или реален. Имаше някаква зла сила.

Означаваше ли обаче това, че мишената съм аз?

Сгънах двете писма и се качих в стаята си. Белинда подреждаше четките и кремовете ми на тоалетната масичка. Приближих се до бюрото и извадих кутията за писма. Беше празна. Поставих вътре двете писма и я заключих. Погледнах малкото златно ключе. Понечих да го пусна в чекмеджето, но в последния момент се отказах. Избрах една златна верижка, нанизах го на нея и я окачих на врата си.