Наследници [The Summons-bg]

Форест беше свикнал с ежедневието в Олкорн Вилидж. Обясни, че имал право на два телефонни разговора на ден, които се записвали.

— Не искат да се обаждаме на пласьорите си — рече той.

— Много смешно — отвърна Рей. Форест беше трезвен, говореше с меко провлечен глас и явно беше с бистър ум.

— Защо си във Вирджиния?

— Тук живея.

— Нали щеше да обикаляш разни приятели в Мисисипи, някакви състуденти?

— Скоро ще се върна. Как е храната?

— Като в старчески дом. На закуска, обяд и вечеря все кисел, само че в различен цвят. Голяма гадост. Триста долара на ден са си жив обир.

— Готини мацки има ли?

— Има една, но е на четиринайсет. Съдийска щерка, ако щеш, вярвай. Много тъжна компания, да знаеш. Веднъж дневно се събираме да плюем тези, заради които сме почнали с дрогата. Разговаряме за проблемите си. Помагаме си един на друг. Ами че аз знам повече от терапевтите. Това е осмата ми клиника, братле, направо да не повярваш.

— На мен ми се струват повече — каза Рей.

— Благодаря, че ми помогна. Знаеш ли какво е най-идиотското?

— Какво?

— Че съм най-щастлив, когато съм чист. Чувствам се страхотно, чувствам се умен, мога да направя всичко. После се мразя, когато изляза на улицата и почна да върша същите глупости като другите отрепки. Не знам защо го правя.

— Звучиш страхотно, Форест.

— Тук ми харесва, като изключим храната.

— Добре, радвам се за теб.

— Можеш ли да дойдеш да ме видиш?

— Разбира се. Дай ми няколко дни.

После Рей се обади на Хари Рекс, който беше в кантората си, където обикновено прекарваше съботите и неделите. С четирите си брака адвокатът имаше сериозни основания да не се свърта много-много вкъщи.

— Спомняш ли си съдията да е гледал дело по крайбрежието в началото на миналата година? — попита Рей.

Хари Рекс ядеше нещо и мляскаше до слушалката.

— По крайбрежието ли? Той мразеше крайбрежието и смяташе, че там живеят само тъпи мафиоти.

— Платили са му за едно дело там — през януари миналата година.

— Че той беше болен тогава — отвърна Хари Рекс и глътна нещо течно.

— Ракът му беше диагностициран през юли.

— Не си спомням за никакво дело по крайбрежието — продължи адвокатът и отхапа нещо друго. — Звучи ми странно.

— На мен също.

— Защо ровиш в архивите му?

— Сверявам приходите с гледаните дела.

— Защо?

— Защото съм изпълнител на завещанието.

— Извинявай. Кога се връщаш?

— След няколко дни.

— Днес срещнах Клодия, не бях я виждал от месеци. Идва в града рано, паркира чисто нов черен кадилак до „Кафето“, за да го видят всички, и половината сутрин се размотава из града. Страшна работа.

Рей не можа да сдържи усмивката си, като си представи как Клодия припка с пълен джоб пари до най-близкия търговец на коли. Съдията щеше да се гордее с нея.