Лилията и лъвът
- Автор: Дрюон Морис
- Серия: les rois maudits #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Лилия Сталева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Лилията и лъвът». Краткое содержание книги:
— Но не е такъв случаят — продължи Филип, — защото аз използвам моя малък печат само когато трябва да бъде разчупен и никога не го слагам върху гладка страница.
Той замълча за миг с очи, впити в Робер, като че ли искаше от него обяснението, което в действителност търсеше в собственото си съзнание.
— Трябва да са ми откраднали за миг печата. Но кой? Кога? През целия ден той не напусна кожената кесия на колана ми; махам я само нощем…
Той отиде към шкафа, взе от чекмеджето една сърмена кесия, опипа я най-напред, после я отвори, извади златен печат с дръжка, подобна на цвят на лилия.
— …И го вземам сутрин…
Заговори по-бавно, ужасно подозрение се промъкна в него. Взе отново заповедта за арестуването, разгледа я пак много внимателно.
— Познавам този почерк — каза той. — Не е нито на Юг дьо Помар, нито на Жак ла Ваш, нито на Жофроа дьо Фльори…
Той позвъни. Пиер Трусо, другият дежурен шамбелан се яви.
— Изпрати ми веднага, ако е в замъка или където и да се намира, писаря Робер Мюле. Да дойде тук с перата си.
— Този Мюле — попита Робер — не е ли на служба в канцеларията на кралица Жана, съпругата ти?
— Да, Мюле служи ту при мене, ту при Жана — отвърна Филип уклончиво, за да скрие смущението си.
Те отново си приказваха на „ти“ както някога, когато Филип бе далеч от трона, а Робер не бе още пер, когато бяха само двама задружни братовчеди, по онова време монсеньор Шарл дьо Валоа сочеше Робер като пример за Филип поради неговата сила, упорство и разбиране на делата.
Мюле бе в замъка. Той пристигна задъхан с принадлежностите за писане под мишница и се поклони, за да целуне ръката на краля.
— Остави тук кутията и пиши — каза Филип и почна веднага да диктува: „По заповед на краля до нашия обичан и верноподан комендант на Париж Жан дьо Милон, поздрав.
Заповядвам ви да наредите…“
Двамата братовчеди се бяха приближили наведнъж и четяха през рамото на писаря. С неговия почерк бе написана заповедта за арестуване.
— „да освободи начаса госпожа Жана дьо…“
— Дивион — произнесе Робер.
— „която е била задържана в нашия затвор“… Къде се намира тя в случая? — попита Филип.
— Нито в Шатле, нито в Лувъра — каза Робер.
— В кулата Нел, Ваше величество — каза писарят, който мислеше, че ще бъдат оценени усърдието и добрата му памет.
Двамата братовчеди се спогледаха и с един и същ жест скръстиха ръце.
— Откъде знаеш това? — попита кралят писаря.
— Ваше величество, защото имах честта оня ден да напиша вашата заповед за задържането на тази дама.
— А кой ти я продиктува?
— Кралицата, Ваше величество, която ми каза, че не сте имали време да го направите и сте натоварили нея. Двете заповеди за задържане и за затваряне.
Кръвта напълно се бе отдръпнала от лицето на Филип, който раздвоен между гняв и срам, не смееше да погледне зетя си.
„Ама че мръсница, мислеше си Робер. Знаех, че ме мрази, но чак дотолкова, че да открадне печата на съпруга си, за да ми навреди… А кой е могъл да я осведоми така добре?“
— Няма ли да довършите, Ваше величество? — каза писарят.
— Разбира се, разбира се — отвърна Филип, изтръгвайки се от мислите си.
Той продиктува финалната формула. Писарят запали свещ на огъня, покапа няколко капки червен восък върху сгънатия лист и го подаде на краля, за да постави сам малкия си печат.
Филип, унесен в мислите си, като че ли почти не отдаваше внимание на жестовете си. Робер взе заповедта, дръпна със звънеца. Този път дойде Еруар дьо Белперш.
— До коменданта, начаса, заповед на краля — му каза Робер, връчвайки писмото.
— И повикай тук госпожа кралицата — заповяда Филип VI от дъното на стаята.
Писарят Мюле чакаше, като гледаше последователно краля и граф д’Артоа, и се питаше дали прекаленото му усърдие беше уместно. Робер с ръка му нареди да излезе.
Няколко минути по-късно кралица Жана влезе с особената си походка на куца. Тялото й се отместваше на деветдесет градуса около по-дългия й крак. Тя бе слаба, с доста хубаво лице, но зъбите й вече се разваляха. Очите й бяха големи, изпълнени с измамната бистрота на лъжата. Между дългите й, малко извити пръсти оставаше празнина даже когато бяха оплетени.
— Откога, госпожо, се пращат заповеди от мое име?
Кралицата се престори много умело на изненадана и невинна.
— Заповед ли, мой обичани господарка?
Гласът й бе плътен, мелодичен, с отсенка на престорена нежност.
— И откога ми се краде печатът, когато спя?
— Вашият печат, нежно сърце? Никога не съм пипала печата ви. За кой печат говорите?
Страшна плесница я накара да млъкне.