Магията на Волкхавар
- Автор: Ли Танит
- Язык: болгарский
- Переводчик: М. Дамянова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Магията на Волкхавар». Краткое содержание книги:
Не. Не страх. Имаше оръжие. Ако не беше достатъчно силно, щеше да умре, но беше подготвена за това.
Вече не мислеше за Дисаел като за мъж, любим, мечта. Той също се бе превърнал в символ, въпреки че не знаеше това в този страховит момент от живота си.
— Жена ми е точна — отбеляза магьосникът. — Може би тази вечер иска да се включи в празненствата? Бих могъл да го уредя.
Шайна потрепери, както би сторила Уоана — знаеше това, защото я бе виждала през погледа на Миц.
Волк я поведе навън.
Черният град беше като трескав, неестествено червен от огньовете, чиито талази се извиваха живо към небето. Черната колесница чакаше. Приличаше на онази, с която я бе преследвал. Но и тя бе илюзия. Волк й помогна да се качи.
— Виждам, че си ме почела, като си облякла венчалната си рокля — продължи магьосникът, — и си забулила лицето си. Е, няма значение. Надявам се Аркев да оцелее, макар и лишен от хубостта ти.
Шайна се сгуши до него, а Волк сви устни. Не подозираше нищо, беше сляп за поличбата и глух за предзнаменованията.
Спряха пред стълбите на храма. Изкачиха стъпалата, влязоха вътре и хората ги наобиколиха, смееха се и кашляха.
Фенерите светеха в тъмнината като съзвездия от лилави звезди.
Богът с четири лица, кула от очи и глад, докосваше покрива с главата си.
Шайна го погледна. Сърцето й биеше като барабан, вълнението се разливаше по вените и артериите й и я душеше, но това не беше страх и никога повече нямаше да бъде. Беше стигнала твърде далеч и нямаше време да се бои.
Огледа се. Видя Дисаел, Йевдора, Роши. Черните свещеници се тълпяха около осквернения олтар. До него се бе изправил черен кон. Въздухът бе изпълнен с напрежение и очакване.
Волкхавар издърпа принцесата от колесницата и закрачи към бога си. Хората от двете му страни викаха и падаха на колене. Волк не забеляза, че спътницата му вече не вървеше с походката на Уоана и крачеше в крак с него.
— Такерна! — извика Волк.
Викът му отекна в храма: „Такерна, Такерна, Черни господи, Господар на нощта и сенките!“
Фенерите заблестяха по-силно, черният кон подскочи, времето спря за момент на ръба на бъдещето. И после:
— Почакай, мой обични съпруже — изрече тънък мек глас до рамото на Волкхавар. — Аз също боготворя най-върховния бог на Аркев.
Волк пусна китката й и се обърна да я погледне. Сега осъзна разликата, но не можеше да определи кой стои до него. Не беше Уоана, но кой беше?
— Горд си — продължи забулената жена с тих, равен глас. — Животът ти е бил тежък, изпълнен с борба, болка и очакване, и смърт, от която ти се появи и стана такъв, какъвто си, Волк Волкхавар, Керник, Проповедник на Черния бог. Аз също познавам болката и борбата, и гроба. И аз пролях кръв. И аз се вселих в друго тяло, а сутринта възкръснах от смъртта. Ние сме като брат и сестра, ти и аз. От една утроба сме, магьоснико. И двамата сме от далечни земи, и двамата сме сираци, роби, освободени от оковите, стремителни, със силна воля и собствени умения, които колкото и да са различни, все пак си приличат.
Волк мълчеше. Градът тръпнеше.
— Свали булото си — каза сетне.
Жената се поклони, вдигна ръцете си, отвърза булото и го остави да падне.
— Казвам се Шайна — промълви тя. — Веднъж ми каза, че няма нужда да знаеш името ми. Може би си променил решението си. Ти ги гледа как отсичат главата ми и оставят душата ми без тяло. Но ето ме — цяла. Изтръгнах се от прегръдката на смъртта, както стори и ти, Волк Волкхавар.
Волк се поколеба. Градът почувства това. Вдигна ръка.
— Магиите ти са илюзия — продължи Шайна. — Но на мен тя не ми действа. Аз не вярвам на дяволите ти, на черните коне и вълчата ти физиономия. Аз ги надживях. Сега се смея в лицето ти.
Тогава Волк проговори. Гласът му съскаше като змия. Повтаряше само една дума, както можеше да се очаква: „Такерна, Такерна!“
Мастилена светлина заля храма, обви колоните, пламъкът на фенерите трепкаше в сиво.
Шайна се обърна. Тръгна плавно и постави ръцете си върху омазаните с кръв нозе на голямата статуя. Вече не гледаше Волк. Гледаше нагоре, взираше се в жестокото, нечовешко лице над нея.
— Не Такерна — промълви тихо. — Сован Тованацит. Едно време в планината ти носеше името на сенките, тъмните скали и боровете. Едно момче дойде при теб. Той почувства слабия дух — всичко, което бе останало от теб. Боготвореше те и те молеше с цялата си сила, диктувана от омраза и желание да насилва. И ти му отговори. Хранеше те с омраза и кръв и ти порасна. Даде ти живота си и превърна теб в свой живот. Ти изяде сянката му и сенките на онези тримата до олтара.