Сянка над короната
- Автор: Догерти Пол
- Серия: hugh corbett #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Лазарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сянка над короната». Краткое содержание книги:
Ho в английcкия двop нe вяpват на тази вepcия. Heoчакваната cмъpт на кpаля ocтавя шoтландcкия пpecтoл бeз наcлeдник, гoлeмитe благopoдничecки poдoвe пpoявяват апeтититe cи към кopoната, Шoтландия e на pъба на гpажданcка вoйна. Събитията в далeчната ceвepна cтpана ce cлeдят oтблизo и oт най-мoщнитe кpалcтва в Eвpoпа — Фpанция и Aнглия…
Затoва младият Xю Кopбeт, пиcаp в кpалcката канцeлаpия, e изпpатeн c тайна миcия в Шoтландия. Тoй тpябва да pазбepe дали cмъpтта на кpаля дeйcтвитeлнo ce дължи на нeщаcтeн cлучай или e дeлo на някoй, кoйтo има интepec да пpeдизвика нecтабилнocт и pазмиpици в cтpаната.
Кopбeт тpябва да cлeди и пoдмoлнитe cxватки за пpecтoла, тайнитe xoдoвe на пpeтeндeнтитe и двopцoвитe интpиги. Пocлeдвалитe убийcтва пoтвъpждават пoдoзpeнията на пиcаpя. Смъpтта гo дeбнe навcякъдe — из мpачнитe xoдници на замъцитe, пo тecнитe улички на cpeднoвeкoвeн Eдинбуpг и cpeд живoпиcната пpиpoда на Шoтландия, дo мига на нeвepoятната pазвpъзка.
— Няма никакви доказателства — измърмори Бенстийд, — съвсем никакви. Само някакви сенки и идеи. Много дим, но без огън.
Английският посланик се усмихна доволно и стана на крака, заслушан в шумовете, долитащи откъм двора на замъка. Погледна през тесния прозорец и видя Аарон, който го чакаше търпеливо, с юздите на двата товарни коня в ръка. Наблизо чакаха и другите коне, които щяха да ги отведат до Карлайл. Там Бенстийд щеше да употреби пълномощията си, за да намери кораб, който да ги откара до Франция.
Имаше намерение да разкаже всичко на Едуард. Беше убеден, че кралят ще го разбере. Загледа се надолу и видя, че основни виновници за шума в крепостния двор бяха две момчета, които се сражаваха с дървените си мечове на пътя към конюшнята. Едното хлапе беше чернокосо, а другото Бенстийд разпозна веднага — беше младият Робърт Брус, внукът на граф Карик. Той се загледа в схватката, и забеляза как стройното червенокосо момче напада и парира елегантно и безмилостно — младият Брус пристъпваше като танцьор, но това никак не се отразяваше на точността на удара му. Той притискаше все по-уверено противника си, докато най-сетне, сред присмех и подсвирквания, го изтика към купчината конски тор, сметена в единия ъгъл на двора. Бенстийд, в добро настроение, доволен от себе си и от света, подвикна от прозореца:
— Браво! Добра работа, момче! — бръкна в кесията си и подхвърли една сребърна монета, която иззвънтя върху плочите на двора. Момчето отметна разпиляните си къдрици, присви очи и се вгледа нагоре към прозореца. После вдигна сребърната монета и я подхвърли на победения си противник. Дори не благодари за подаръка на Бенстийд, а се обърна и си тръгна с високо вдигната глава.
— Самонадеян млад глупак! — изръмжа Бенстийд. — Надут като всички от неговия род, с техните постоянни претенции за короната и престола!
После, като прецени, че надеждите на рода Брус никога няма да се осъществят, той се усмихна доволно, хвърли последен поглед около себе си и заслиза полека надолу, по витата каменна стълба.
Конете бяха готови, и скоро Бенстийд и безмълвният Аарон минаха по подвижния мост и излязоха от крепостта. Отвън ги чакаше един самотен конник. Бенстийд веднага разпозна сър Джеймс Селкърк, рицар от свитата на епископ Уисхарт и капитан на личната му гвардия.
— Е, сър Джеймс — поде Бенстийд, — да ни изпратиш ли си дошъл? А може би ни носиш някаква вест от господаря си?
Селкърк поклати бавно глава.
— Съвсем не, мастър Джон. Просто се канех да вляза в замъка. Разбрах от негова светлост епископ Уисхарт, че днес напускаш Шотландия.
— Е, няма да е точно днес — отбеляза весело Бенстийд. — Ще изминат поне три дни в усилена езда, докато се доберем до границата. Ти сигурно се радваш, че си тръгваме.
— Всеки гост от Англия — отбеляза сър Джон спокойно, — е добре дошъл. Между другото, твоят сънародник, Хю Корбет, вече потегли на път. Сбогом, мастър Джон!
Бенстийд кимна, заби шпори в хълбоците на коня си и препусна нататък.
Минаха през покрайнините на Единбург и скоро се озоваха на полето. Пътуваха през зелени, хълмисти земи, на югозапад, към границата, надявайки се скоро да намерят подслон зад здравите стени на замъка Карлайл. Беше прекрасен летен ден, лъчите на силното слънце се провираха като тънки остриета през плътния зелен балдахин на дървесните корони. Природата почиваше в следобедната омара. На свечеряване все още не бяха наближили никакво населено място, затова Бенстийд реши да пренощуват на открито. Посочи една горичка наблизо.
— Ще останем тук — обърна се той към немия си спътник. — Ще хапнем, ще поспим и утре рано ще продължим по пътя си.
Бенстийд поясни казаното с бързи, привични движения на пръстите си и Аарон кимна. Насочиха конете към горичката и навлязоха в нея. Вървяха по тясна пътека, която ги отведе в малка долчинка. Прегазиха един плитък поток, смущавайки водните кончета, които още се рееха над него, осветени от последните лъчи на залязващото слънце. Бенстийд продължи още малко, после спря и започна да търси подходящо място за нощуване Доволен, задето бяха успели да изминат доста път, Бенстийд отпуши единия мях, окачен на седлото и го надигна, изливайки обилна част от съдържанието му в пресъхналото си гърло.