Приказки от цял свят

— Как си се сдобил с тях, сине? — попитала тя. Момъкът й разказал всичко подробно, както си е.

Бабата погледнала жълтиците, попремерила ги на длан, па отделила трите, що бил спестил Ханес, и му рекла:

— Да ти стоят тези настрана. Нека ти се намират: ще ти потрябват. А онази, що получил момъкът като награда за своята честност от възрастния господин, тя взела, па казала на Ханес:

— Тая стига. Само тя върши работа. Цял куп жълтици не струват колкото нея. Утре заран ще поръчам на братовчед си да ти изкове гърне.

На другата заран момъкът се запретнал да събира отново дърва. Той бил отраснал и заякнал. За късо време натрупал сума сухи дънери и почнал да ги пренася към колибата.

Когато седнали да закусват, край дървото минала една къртица.

— Хей ти, с черното кожухче! Чакай малко! — рекла бабата. — Вземи това, занеси го на братовчеда ми и му кажи да ми направи гърне!

И тя пъхнала жълтицата между зъбите на животното. Къртицата се изгубила в една дупка наблизо.

— Под земята ли живее твоят братовчед? — попитал Ханес.

— Да — отвърнала бабата.

Но тя рекла това толкова неохотно, че момъкът не посмял да запита повече. Той станал и тръгнал да събира дърва.

На третия ден вечерта, когато Ханес и бабата седели край огъня, та си приказвали, при тях застанало едно човече. Никой го не видял отде дошло: явило се внезапно. Брадата му била дълга, бяла. На главата му имало висок червен калпак от кожа с наушници и подбрадник. Облечено било с къса дрешка, разцепена отзад. Обуто било в шарени пантофи. На пояса му стърчело чукче. Това човече държело златно гърне.

— Ти ли си, братовчеде? — рекла бабата. — Добър вечер.

Старчето се поклонило, но не казало нищо. То погледнало хитро и любопитно момъка, па дало на бабичката гърнето.

— Много ти благодаря — казала бабата.

Старчето се само поклонило, без да каже дума, и излязло от колибата. Ханес го видял, че се пъхва между високите корени на едно съседно дърво и изчезва там.

— И тъй, и ти си имаш вече златно гърне — рекла бабата и го подала на момъка. — Само че то не бива да остане все тъй бляскаво, както е сега. Трябва няколко дена да поготвиш в него, та да почернее и се окади. Инак хората ще ти завидят, като разберат, че е златно, и ще ти го откраднат. Ти, разбира се, няма да готвиш, както готвят другите, а както правя аз. Стопли в гърнето вода, сложи малко земя, па му кажи: „Вари, вари, вари“ и спомени гозбата, що искаш да ти сготви, или „Печи, печи, печи“, или „Пържи, пържи, пържи“, гърнето ще ти сготви веднага, каквото си му поръчал.

Ханес останал при бабичката още десетина дена — да бере дърва. Сутрин, на обед и вечер той готвел в своето гърне, догдето се опушило и почерняло от огъня. Най-сетне бабата рекла, че й стигат дървата. Той се сбогувал с нея и си тръгнал.

— Сега ще обходя — рекъл — цял свят. През къде се отива за морето?

Той бил слушал в града чудеса за морето. Бабата му показала посоката и той поел натам. Няколко седмици трябвало да пътува, но когато стигнал в крайморския град, видял, че няма пари да се качи на кораб, за да пътува. Бил си купил обувки и дрехи, па трябвало и в лошо време да плаща за нощуване. Спрял се той за няколко дена край града, па тръгнал по селата. Обикновено се настанявал някъде в ливадите или зад плетищата, закачал гърнето на два чаталести клина или го слагал на голяма пиростия, подпалвал огън и почвал да пече и пържи. Наготвеното слагал в торбата и го продавал, а види ли беден човек, давал му без пари. Защото Ханес помнел обещанието, що дал на бабата — да не забравя и другите.