Графиня Дьо Калиостро
- Автор: Льоблан Морис
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николай Хаджиниколов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Графиня Дьо Калиостро». Краткое содержание книги:
„Не! — казваше той. — Между графиня Дьо Калиостро и мен не всичко още е решено. Да почакаме!“
Това очакване продължи повече, отколкото предвиждах. Мина четвърт век. Сега ми е позволено да разкажа за ужасния дуел на любов и омраза между този двадесетгодишен младеж с крехки плещи и дъщерята на Калиостро.
Авторът
В действителност той видя опасността един час по-рано; когато идваше на срещата, вече отгатваше, че се подготвя голямото сражение и че след него ще спечели може би наградата. Досега бяха прости схватки, ангажиращи преди всичко авангардите на враждуващите. Сега започваше смъртоносната схватка между противостоящите сили и Раул се появяваше на сцената със завързани ръце и с въже на врата. Неговата защита допълнително се отслабваше и от присъствието на Кларис д’Етижу.
„Хайде — каза си той, — имам още много да се уча. За тази страшна ситуация съм също малко отговорен и скъпата ми Кларис още един път ще е моя жертва.“
Младото момиче остана озадачено, като видя дулото на револвера, който Леонар държеше насочен към него. Тя беше дошла съвсем непринудено, както се отива на среща с приятел, когото не сме виждали дълго време и с когото се срещаме с удоволствие още веднъж. Няма да гадаем за шока, когото се изпитва при случаи, подобни на този — озоваване на сцена на насилие и престъпление. Този, когото обичаме, стои пред нас неподвижен, с вързани крайници и безмълвен.
Тя смаяно прошепна:
— Какво има, Раул? Защо сте вързан?
Тя протегна към него ръце — да измоли помощта му и да му поднесе своята. Но какво можеха те, единият и другият!
Той забеляза измъченото й бледо лице, изморените й движения и си каза, че тя едвам се сдържа да не заплаче. Помисли и за мъчителната изповед, която е направила на баща си. Въпреки всичко той каза с непоколебима увереност:
— Няма защо да се страхувате, Кларис. Повярвайте ми, абсолютно за нищо. Отговарям за всичко.
Тя хвърли поглед върху хората, които я заобикаляха, слиса се, като видя Боманян във вид, който я плашеше, и боязливо запита Леонар:
— Какво искате от мен? Това… този револвер…ме безпокои. Защо ме накарахте да дойда тук? Кой?…
— Аз, госпожице — отвърна Жозефин Балзамо. Красотата на Жозин беше впечатлила Кларис. Една малка надежда я подкрепяше, защото не можеше да не очаква от тази възхитителна жена помощ и покровителство.
— Коя сте вие, госпожо? Не ви познавам…
— Аз ви познавам — каза Жозефин Балзамо, раздразнена от нежността и грацията на младото момиче, все още без да дава външен израз на вълнуващите я чувства. — Вие сте дъщерята на барон д’Етижу… и знам също, че обичате Раул д’Андрези.
Кларис почервеня, но не протестира. Жозефин Балзамо нареди на Леонар:
— Иди да спуснеш бариерата. Сложи й веригата и катинара, който донесе. Вдигни и падналия стълб с табелата: „Частна собственост“.
— Навън ли да остана? — попита Леонар.
— Да, в момента нямам нужда от теб — отговори Жозин по начин, който силно обезпокои Раул. — Остани вън. Ние не бива да бъдем обезпокоявани… На никаква цена, разбра ли?
Леонар пристъпи към Кларис. Той я принуди да седне на един от двата стола, издърпа й ръцете назад и поиска да й завърже китките за пръчките на облегалката.
— Няма нужда — каза Жозефин Балзамо. — Остави ни. Той се подчини.
Тя изгледа трите си жертви подред — обезоръжени и безпомощни. Да, тя действително беше господарка на положението и под смъртна заплаха можеше да им налага неумолимите си присъди.
Раул не я изпускаше от очи, стараете се да предугади нейните намерения. Спокойствието й го впечатляваше повече от всичко. У нея нямаше тази възбуда, в която биха изпаднали всички други жени в същото положение. Никакъв признак на триумф. Така действа някой наш неприятел под импулсите на външни и независещи от него сили, които не може да овладее.
За пръв път той долавяше у нея този вид безгрижен фатализъм, който се скриваше, или по-вярно полумаскираше, от усмихнатата й красота и който може би донякъде обясняваше нейната тайнствена натура.
Тя седна на другия стол до Кларис и с неподвижни очи, бавен глас, студенина и монотонност при произнасянето на думите започна:
— Преди три месеца, госпожице, една млада жена беше отвлечена тайно при слизането си от влака и занесена като вързоп мръсно бельо в замъка д’Етижу, място, където се бяха събрали на съвещание в голяма и усамотена зала десетина благородници от областта Ко, между които беше и Боманян, вие го виждате тук, и баща ви. Няма да ви разказвам за всичко, което се говори на това съвещание, и за обидите, които младата жена трябвате да изтърпи от страна на тези хора, претендиращи да бъдат нейни съдии. Веднага след това жалко подобие на съдебни дебати поканените се разотидоха и баща ви и братовчед му Бенето отведоха тази жена под стръмните скали при морето, завързаха я па дъното на пробита лодка с голям камък за допълнителна тежест, закараха я в открито море и я изоставиха.