Тайнственото око
- Автор: Льоблан Морис
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Велчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайнственото око». Краткое содержание книги:
През 1907 излиза романът „Арсен Люпен, джентълменът крадец чрез взлом“. С него е внесена новост в още неукрепналия жанр: поставено е началото на трилъра. В най-общи рамки трилърът може да се определи като произведение, чийто отличителен белег е напрегнатата фабула, свързана с едно или няколко престъпления, но необусловена от загадка. Епопеята на Арсен Люпен обхваща двадесетина романа.
По време на Втората световна война седемдесет и шест годишният писател напуска Париж и при едно посещение на сина си настива в неотопления влак и умира на 6 ноември 1941 година в Перпинян, вече като член на Френската академия.
Настоящето издание „Тайнственото око“ е всъщност „Стъклената запушалка“ — един от върховете на създаденото от Морис Льоблан.
„ТРЕНЕВ & ТРЕНЕВ“
На излизане портиерът беше пъхнал в ръцете на Прасвил малка визитна картичка. Веднага щом я погледна, главният секретар подскочи като ужилен и викна:
— Гръм и мълнии! Това се казва нахалство!
— Какво има? — попита префектът.
— Нищо, нищо, господин префект — отвърна Прасвил. — Едно малко, непредвидено посещение… за което ще имам удоволствието скоро да ви доложа…
Върху визитната картичка, която държеше в ръцете си, беше напечатано следното:
свободен професор, преподавател по словесни науки
ГЛАВА XIII
ПОСЛЕДНАТА БИТКА
В приемната пред кабинета на Прасвил седеше човек с превит гръб и смутен вид. Държеше в ръцете си памучен чадър, силно измачкана шапка и само една ръкавица.
— Той е — каза си Прасвил, който за миг се беше изплашил да не би Люпен да му изпрати някой друг господин Никол. — Щом се явява лично, той не подозира, че самоличността му е вече разкрита.
Прасвил за трети път произнесе:
— Все пак, какво нахалство!
Той затвори вратата и повика секретаря си.
— Господин Лартиг, ще приема едно много опасно лице, което по всяка вероятност ще се наложи да излезе от кабинета ми само с белезници. Бъдете любезен, веднага щом влезе, да вземете необходимите мерки. Предупредете десетина инспектори и ги настанете в приемната. При първото позвъняване ще влезете всички с револвери и ще обкръжите лицето. Разбрахте ли?
— Да, господин главен секретар.
— Главно, не се колебайте. Моля, поканете сега господин Никол в кабинета ми.
Веднага щом се озова сам, Прасвил покри с няколко листа хартия електрическия звънец на масата си и постави зад една преграда от книги два огромни револвера.
„Сега — каза си той, — ще играем здравата. Ако списъкът е в него, ще го пипнем. Ако не е, ще хванем него самия. При добър късмет, ще получим и едното и другото. Люпен и списъкът на двадесет и седемте, в един ден, особено след скандала от сутринта, ето кое ще ме издигне в очите на всичките ми началници.“
На вратата се почука. Той извика:
— Влезте!
И стана с думите:
— Влезте де, господин Никол.
Господин Никол боязливо се вмъкна в стаята, седна на крайчеца на посочения му стол и на пресекулки изрече:
— Идвам да продължа… вчерашния ни разговор… Извинете, че закъснях, господине.
— Един момент — каза Прасвил.
Той направи няколко бързи крачки, отвори вратата и каза на секретаря:
— Господин Лартиг, забравих да ви предупредя да наблюдавате коридорите и стълбите, може да има скрити съучастници.
Прасвил се върна, настани се удобно като за дълъг и интересен разговор, и започна:
— И тъй, вие казвахте, господин Никол?…
— Казвах, господин главен секретар, че се извинявам задето ви накарах да чакате снощи. Задържаха ме обстоятелствата. Госпожа Мерж, най-напред…
— Да, госпожа Мерж, която трябваше да придружите.
— О, да, аз трябваше също така да се грижа за нея. Вие разбирате нейното отчаяние. Синът и Жилбер тъй близо до смъртта!… И то, каква смърт! Само едно невиждано чудо можеше да го спаси… Самият аз се покорявах на неизбежното… Нали? Когато съдбата се опълчва срещу вас, започвате да губите кураж.
— Но на мен ми се стори — забеляза Прасвил, — че когато ме напуснахте, имахте твърдото намерение да изтръгнете на всяка цена тайната от Добрек.
— Разбира се. Но Добрек не беше в Париж.
— Какво говорите!
— Не. Аз го накарах да пътува с автомобил.
— Значи, вие имате автомобил, господин Никол?
— Да. Случайно го купих. Една машина, отдавна излязла от мода. И тъй, той пътуваше с автомобил, или поточно, върху покрива на един автомобил, в дъното на един кош, където го бях затворил. А автомобилът, уви, можа да пристигне едва след екзекуцията. Тогава…
Прасвил смаяно изгледа господин Никол. Ако за него съществуваше и най-малкото съмнение кой седеше отпреде му, то този начин на действие спрямо Добрек окончателно би разбил на пух и прах колебанията му. Майка му стара! Да затвори някого в кош и да го мъкне върху покрива на автомобил!… Само Люпен можеше да си позволи подобна прищявка, само той можеше да разказва за нещо подобно с такова върховно спокойствие!
— Какво решихте тогава? — попита Прасвил.
— Реших да намеря друг начин.
— Какъв?
— Но, господин главен секретар, струва ми се, вие знаете това също така добре, както и аз.
— Как?
— Нима не присъствувахте на екзекуцията?
— Да, бях.
— В такъв случай вие не може да не сте забелязали, че Вошери и палачът бяха ранени, единият смъртно, а другият — леко. Вие трябва да разберете…
— А! — слисано рече Прасвил. — Вие си признавате, че сте стреляли… днес, сутринта…