Островът
- Автор: Мерль Робер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невяна Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Островът». Краткое содержание книги:
Част от екипажа, заедно с неколцина туземци от остров Таити, се заселват на едно съвършено неизвестно и пусто островче сред океана, за да избягнат санкциите на английските морски власти. Там бели и тъмнокожи трябва да организират съвместния си живот. Но проблемите на съжителството събуждат у белите силно расово чувство и алчни инстинкти — повод за жестоката борба, която се развихря на островчето.
Романът е изпъстрен със силни моменти, предадени с голямо напрежение. Описанията на хората, събитията и природата са необикновено пластични, наситени с особената поезия на топлите южни морета. Но авторът не се задоволява само с художественото претворяване на събития и случки — той ни изправя пред суровия проблем на расизма с всички негови злини и убедително ни сочи дълга да им се противопоставим, да възприемем хуманното разрешение за добро съжителство между всички хора, което е и заключителният вик на последните останали живи на самотния остров.
Книгата получи високата литературна награда „Фратерните“.
— Пет гласа от осем — каза Мак Лауд със същия глух и беззвучен глас. — Предложението се приема.
Спечелил беше, а не се радваше на победата си. Между многото намерения, които се въртяха в дейната му глава, беше и това — което му се бе сторило чудесно — да отнеме на Бейкър Авапуи чрез гласуване. А сега, след като я бе получил, се чувствуваше победен.
— Авапуи! — извика най-после той.
Бейкър вдигна дясната си ръка, между жените настана размърдване, но Пърсел устоя на желанието да се обърне.
— Един момент — каза Бейкър, като че бе вдигнал ръка, за да иска думата, — предполагам, че имам право да си избера друга жена?
— И как още, моряко — отвърна Мак Лауд като правеше усилие да си възвърне духовитостта, — и как още, и как още! Не ми е по нрава да оставя човек от „Блосом“ да чезне самичък. И Мезън дори си получи индианка. Избирай, моряко!
Но цялото му глупаво самохвалство звучеше фалшиво. И гласът му дори звучеше фалшиво. Изглеждаше разочарован и уморен.
Бейкър го погледна в очите и каза ясно:
— Ороа.
Мак Лауд трепна.
„Дали държи за нея? — помисли Пърсел. — Ако държи, защо поиска Авапуи? За да не изглежда победен ли? Или за да унизи Бейкър?“
Мак Лауд повтори машинално:
— Ороа ли?
— И нея ли искаш? — запита хапливо Бейкър.
Настъпи кратко мълчание. Мак Лауд притвори очи и вирна брадичка.
— Някой да възрази? — каза безучастно и беззвучно той.
После размаха края на въжето и без да дочака отговор го пусна на земята.
— Дадена!
— Ороа! — извика Бейкър.
Ороа застана в кръга, разкършвайки гъвкаво и мощно хълбоци, като кобила, която излиза от река. Изправи се пред Мак Лауд със стройната си снага от пет стъпки и десет пръста19, с пламнал поглед и укорно вдигнат пръст, и започна с широки ръкомахания някакво буйно слово. Не стоеше на едно място докато говореше, а се мяташе ту наляво, ту надясно, сякаш бързаше да се втурне напред. С горда осанка, разкошна гръд, дълги, гъвкави нозе, тя бе вирнала своите потръпващи ноздри и отмяташе нетърпеливо врат, разтърсвайки своята грива.
С приглас от смехове, насърчения и дори от време на време ръкопляскания от страна на таитяните, Ороа говори цели пет минути все така неудържимо, просто без да си поеме дъх, без да потърси дума, като цвилеше и тупаше на място, сякаш се готвеше да хукне към по-добри кръгозори. След това млъкна така ненадейно, както бе заговорила, и все още запъхтяна от усилието седна до Бейкър, сграбчи главата му и притисна дебелите си устни до неговите.
— Превод? — каза Мак Лауд.
Пърсел изглеждаше развеселен и вдигна вежди.
— Буквален ли?…
— В общи черти — отвърна набързо Мак Лауд.
— В общи черти изказа ревнивостта си, загдето си предпочел Авапуи.
Пърсел гледаше внимателно Мак Лауд и му се стори, че забеляза сянка от задоволство върху мъртвешкото му лице. След това продължи:
— В заключение каза, че Бейкър е много по-мил от тебе и тя се радва от сърце да го има за тане. Предполагам — добави великодушно Пърсел, — че говореше напук.
— Както и да е, все ми е едно — каза Мак Лауд. Лицето му беше безстрастно като маска.
Помълча малко и повика:
— Авапуи.
Настъпи мълчание, жените останаха като заковани. Мак Лауд повтори по-силно:
— Авапуи.
Тъй като никой не отговори, той стана. Жените бяха обърнали лица към него и неговият поглед се плъзна последователно по тях.
— Итиота — запита строго той, — къде е Авапуи?
Итиота стана да отговори като послушна ученичка.
— Отиде си — заяви напевно тя на английски и посочи на запад с показалеца на дясната си ръка.
— Седни — каза спокойно Мак Лауд.
После се върна на мястото си и седна. Лицето му не отразяваше нищо.
— Добре понесе удара — прошепна възхитено Джонс.
Пърсел кимна.
— Ще я намерим — добави Мак Лауд, без да повиши глас.
Погледна Джонс и каза веднага:
— Продължавай.
Джонс пъхна ръка в шапката, извади една хартийка, разгъна я и обяви:
— Мак Лауд.
— Аз вече избрах — заяви хладнокръвно Мак Лауд. — Продължавай.
Джонс извади друга хартийка и извика звънливо:
— Пърсел.
Пърсел се поусмихна. Струваше му се смешно да избира съпругата си. Каза съвсем тихо:
— Ивоа.
Тя се бе изправила зад гърба му. Дойде да седне отдясно и втренчила великолепните си сини очи в неговите, се облегна до него.
— Противопоставям се! — извика гръмко Смъдж.
Този вик порази слуха на Пърсел още преди да го бе осъзнал. Разбра смисъла му по напрегнатото мълчание, настъпило в кръга. В този миг той бе почти склонил лице на рамото си и се усмихваше на Ивоа. Усмивката застина на устните му цяла секунда след като Смъдж се бе обадил. После се стопи полека и винаги спокойните черти на Пърсел се изкривиха от смайване. Той се опули, обърна се, погледна Смъдж, сякаш искаше да се увери, дали правилно е чул, след това изгледа присъствуващите. Приличаше на човек, който не вярва в истинността на това, което става.
19
Пет стъпки и десет пръста — 1,77 м.