Лабиринтът на Озирис
- Автор: Сассман Пол
- Серия: Юсуф Халифа #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Лабиринтът на Озирис». Краткое содержание книги:
Журналистка е брутално убита в арменската катедрала в Йерусалим и детектив Ариех Бен Рои се заема да открие убиеца. Една от оскъдните следи като че ли не пасва с разследването — връзка със стар случай с изчезнал човек в Египет. Озадачен, Бен Рои се обръща за помощ към стария си приятел и съперник Юсуф Халифа от полицията в Луксор.
Макар и изтерзан от лични проблеми и погълнат от друг случай с мистериозно отровени кладенци в Източната пустиня, Халифа се съгласява да помогне на приятеля си.
Онова, което открива, ще промени завинаги живота и на двамата.
Двете разследвания се преплитат и детективите са въвлечени все по-дълбоко в зловеща мрежа от насилие, тормоз, корпоративни престъпления и антикапиталистически терористични групи. А в сърцето на тази мрежа се намира Лабиринтът — древна загадка отпреди три хилядолетия, която вече е взела живота на двама души, а скоро ще отнеме и още…
Малка зеленикава вена започна да тупти под дясното му око — сигурен признак, че нервите му започват да се опъват. Той се овладя със значително усилие, вдигна ръце и ги спусна, сякаш да потисне надигащата се вълна паника и раздразнение.
— Искам да кажа, че се намираме под голямо напрежение и може би моментът не е най-подходящ да започнем пълномащабно разследване на „вероятността“ два водоема, които може и да не са в наша юрисдикция, да са били отровени от някой, който може да е, а може и да не е откачен фундаменталист. Разбираш ли какво имам предвид? По всяко друго време бих приел с радост, но точно сега…
Млъкна и започна леко да масажира пулсиращата вена. Халифа се взираше в пода. Преди, ако подозираше нещо, щеше да защитава становището си и да спори с Хасани, докато не получи своето. Днес нямаше нито сили, нито увереност. Може би началникът беше прав. Може би развалянето на водата наистина се дължеше на естествени причини и това, че кладенците са на копти, е просто съвпадение. Може би беше позволил съжалението му към г-н Атия да замъгли преценката му. Навремето беше толкова сигурен в инстинктите си. Сега не беше сигурен в нищо. Не за първи път през последните няколко месеца му мина мисълта, че не е и наполовина онзи детектив, който беше преди. Не беше дори четвърт.
— Не можем ли поне да поставим двама униформени при фермата на Атия? — попита той, извади пакета цигари и отново започна да го върти. — Просто да държат нещата под око.
Хасани като че ли се изненада, сякаш беше очаквал повече борба от подчинения си. Впери поглед в Халифа в очакване да каже нещо. Когато не последваха още искания, кимна доволно и закрачи тежко към бюрото си.
— Защо не — рече той, седна и плесна с ръце. Изглеждаше по-отпуснат, отколкото в началото на срещата. — Нека да са трима униформени, просто за всеки случай.
— Мисля, че и двама ще са достатъчни.
— Не, не — благоразположено настоя Хасани, след като стана ясно, че няма да му се налага да прави каквото и да било. — Загрижен си и аз го имам предвид. Ще изпратим трима във фермата, за да пазят на смени, а след като онази дандания в Долината на царете свърши, ще прегледаме отново ситуацията. Ако наистина има ситуация. И ако сметнем, че се нуждае от преглеждане. Става ли?
— Става — измънка Халифа. — Благодаря.
— Не, аз ти благодаря. Беше абсолютно прав да ми съобщиш това.
Усмихна се. Подобно изражение точно на неговото лице изглеждаше абсолютно не на място, като карикатура.
— Нещо друго? — попита той.
— Не, господине.
— Сигурен ли си?
— Да.
— Добре. Е, благодаря, че намина. И продължавай в същия дух.
Не беше толкова комплимент, колкото отпращане. Халифа стана и тръгна към вратата, стъпките му отекваха неестествено силно по мраморния под. Докато излизаше в коридора, Хасани извика след него:
— Много поздрави на Зубайда.
— Зейнаб.
— Именно. Предай й, че винаги е в мислите ни.
Началникът задържа усмивката си още малко, после я разкара и погледна към бюрото си. Халифа дръпна вратата. Докато ключалката прещракваше, чу Хасани да си мърмори:
— Шибан тъп мечтател.
Точно като навремето. Странно, но това не го накара да се почувства по-добре.
Тел Авив
Веднага щом стигна до колата си, Бен Рои се обади в приюта „Хофеш“, разговаря с директорката и се разбраха да се срещнат веднага. Сивото сателитно градче Петах Тиква, в което се намираше приютът, беше само на десет километра североизточно от Тел Авив, на не повече от десет минути път — двайсет при по-натоварен трафик. Днес по околовръстния път на столицата колите бяха броня до броня и дори с полицейската лампа изгуби почти час, докато стигне там.
Това поне му даде възможност да се обади на Дов Зиски и да провери дали има напредък с автобусния билет от апартамента на Ривка Клайнберг.
Нямаше.
— Изпратих нейна снимка в участъка в Мицпе Рамон — каза Зиски. — Пуснали са я в обръщение, но засега без резултат. Освен това минах през „Егед“ с надеждата, че някой шофьор може да я е запомнил. Само четирима пътуват по този маршрут, но, както може да се очаква, нужният ми човек е в отпуска. Опитват се да се свържат с него.