Сенчести души
- Автор: Смит Лиза Джейн
- Серия: Дневниците на вампира #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Кутева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сенчести души». Краткое содержание книги:
Страховит уличен театър.
Ала въпреки всичко собственикът на робинята се приготви за следващия удар. Изправи високо ръка и с все сила замахна с камшика. Неколцина в навалицата ахнаха, други замърмориха възмутено. Слухът на Елена, отскоро станал много по-изострен, с лекота долови забързаното им шепнене: момиче като това не може да е робиня, предназначена за някой от бедняшките коптори. Трябва да е за богатите от центъра на града. Дори само аурата й бе достатъчно красноречива подкрепа на тази догадка. Всъщност, с тази златиста коса и ослепително красиви сини очи може да се окаже пазител от Другата страна. Кой можеше да знае…
Вдигнатият камшик така и не се стовари. Преди да я удари, проблесна черна светкавица — чиста Сила — и половината тълпата се разпръсна. Някакъв вампир, млад на вид, с дрехи от горния свят, от Земята, си проправи път до момичето с коса като злато. Или по-скоро се надвеси над собственика на робинята, който уплашено се беше присвил. Сърцата на малцината зрители, които не се трогнаха от момичето, сега — като го видяха — веднага се разтуптяха. Явно той бе господарят на момичето и сега щеше да се погрижи за всичко.
В този миг Бони и Мередит се появиха на сцената, все още излегнали се във втората носилка, спуснат за благоприличие воалите си — на Мередит с цвят на звездно небе в полунощ, а на Бони в бледозелено. Спокойно можеха да послужат като илюстрация на приказка от „Хиляда и една нощи“.
Ала щом съзряха Деймън и Елена, забравиха за всякакво благоприличие и тутакси скочиха от носилката. Обаче сега навалицата така се беше сгъстила, че трябваше да си пробиват път ожесточено, с лакти и колене. Все пак за броени секунди се добраха до Елена. Ръцете им междувременно се бяха освободили от въжетата и в суматохата краищата им се влачеха зад тях. Воалите им бурно се вееха от вятъра.
Като наближиха Елена, Мередит ахна, а очите на Бони се разшириха и за дълго останаха така. Елена веднага се досети какво ги бе изплашило. Кръвта обилно се лееше от прореза под скулата й. Разкъсаната й горна блуза се издуваше от силния вятър, като разкриваше изподраната й окървавена камизола. Единият й крак бързо се беше зачервил под разцепените от камшика джинси.
Но другата женска фигура, защитена под сянката й, беше с още по-окаян вид. Докато Мередит надигаше прозрачния воал на Елена, падналата на паважа жена надигна глава, за да огледа трите момичета с поглед на преследвано и уплашено животно.
— Сега малко ще се позабавлявам — изрече зад Деймън тихо. — Само с едната си ръка вдигна мъжа въздуха и заби юмрука си в гърлото му, мълниеносно като кобра. Разнесе се грозен крясък, а после се повтори отново и отново.
Никой не посмя да се намеси. На никого не му хрумна да насърчава собственика на клетата робиня да се съпротивлява.
Елена огледа лицата на хората от тълпата и се досети защо реагираха така. Тя и приятелките й отдавна бяха привикнали с Деймън — или поне доколкото въобще може да се свикне със само наполовина опитомената му жестокост. Ала тези тук за пръв път виждаха този млад мъж, изцяло в черно, средно висок, със стройна фигура, компенсиращ със страхотно гъвкава и смъртно опасна грация недостига на яки мускули. Удивлението на тълпата се подсили от умението на Деймън някак си да доминира безпрекословно в пространството около себе си — както черна пантера веднага би привлякла всеобщото внимание, ако премине бавно през улица, пълна с хора.
Дори в този мрачен свят, където заплахите и чистото зло бяха нещо обичайно, този млад мъж излъчваше такава опасност, че хората до един предпочитаха да остават по-далече от погледа му и още по-малко дръзваха да му се изпречват на пътя.
В това време Елена, Мередит и Бони трескаво търсеха първа помощ или поне нещо чисто, за да превържат раните на Елена. Но само след минута разбраха, че няма да дочакат никаква помощ, затова Елена се обърна с молба към тълпата.
— Някой да познава тук лекар? Или лечител? — провикна се тя. Но зяпачите само я гледаха мълчаливо. Очевидно не бяха склонни да се забъркват с някакво момиче, което явно не се бе покорило пред волята на този страхотен демон, целият в черно, който още стискаше здраво шията на собственика на робинята.
— Нима всички си мислите, че няма нищо лошо в това, едно копеле да пребие с камшик гладуваща бременна жена? — извика Елена, напълно изгубила самообладание, с глас, пълен с отвращение и гняв.