Скитникът евреин
- Автор: Сю Эжен
- Год: 1991
- Язык: болгарский
- Год: ПЕТЕКС
- Переводчик: Димитър Христов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Скитникът евреин». Краткое содержание книги:
— За дяволчето си прав. Такава си беше… Току тичаше в градината, ядосваше възпитателката си, катереше се по дърветата, всичко обръщаше наопаки.
— Съгласен съм, че госпожица Адриана е жив дявол. Но какъв ум има, какво благородство и какво сърце носи.
— Че е добра, добра е. Веднъж реши да даде шала си и съвсем новичката си мироносова рокля на едно сиромашко момиче, а тя се върна в замъка по фуста и с голи ръце…
— Ти все сърцето гледаш. Ами умът… Ех, какъв ум.
— Да, ужасен ум, затова зле ще свърши. По всичко личи, че в Париж прави разни неща, които…
— Какви неща?
— Е, не смея…
— Кажи, да чуем…
— Е, добре — рече добрата жена, като явно се смущаваше, запъваше и свенеше да разказва подобни ужаси. — Казват, че госпожица Адриана никога не стъпва в църква, че живее сам-самичка в един идолопоклоннически храм край градината около замъка на леля си, че я обслужват маскирани жени, които я обличат като богиня, а тя по цял ден ги ругае, защото се напива… Да оставим настрана, че всяка нощ свири на златна тръба, което безкрайно огорчава и натъжава клетата й леля, графинята.
На това място управителят се разсмя с цяло гърло и прекъсна жена си:
— Какви ги говориш? Кой ти разказа всичко това за госпожица Адриана?
— Жената на Роне, която ходи в Париж да търси дете за кърмене. Отишла в двореца Сен-Дизие да се види с кръстницата си г-жа Гривоа… нали я знаеш, първата камериерка на г-жа княгинята… Та тя й разправила всичко това. Няма съмнение, че знае всичко, защото е вътрешен човек.
— Да, зная я — и нея си я бива! Преди беше свястна, но сега се държи като господарката си, преструва се на светица, на набожна, защото какъвто господарят, такъв и слугата. Самата княгиня на времето също не беше стока. Преди петнадесет години направо си беше лека жена. Помниш ли онзи хубавец, полковника, от войската в Абевил? Хусарският бежанец от Русия, на когото по време на реставрацията бурбоните дадоха един полк.
— Спомням си го, но едва ли е истина.
— За Бога, истината ти казвам! Полковникът прекарваше доста време в замъка и всички казваха, че са много близки с княгинята, която днес се прави на светица. Хубави времена бяха. Всяка вечер се канеха гости или се изнасяха представления. И какъв веселяк беше онзи полковник. Много го биваше за комедиите. Спомням си…
Жената не довърши. Една дебела слугиня, облечена по пикардски, влезе бързешком и каза на господарката си:
— Госпожо, отвън има един господин, който иска веднага да говори с господаря. Идва от Сен-Валери с пощенска кола и се казва господин Родин.
— Господин Родин! — възкликна управителят и стана. — Покани го да влезе.
След малко на вратата се появи г-н Родин. Както винаги, беше облечен съвсем простичко. Той поздрави много любезно управителя и жена му, която веднага излезе от стаята, след като мъжът й направи знак с очи. Бледото лице, почти липсващите му устни, малките змийски очички, прикрити наполовина от меките му горни клепачи и замърсените му, направо дрипави дрехи, придаваха доста несимпатичен вид на г-н Родин. Но когато беше необходимо, този човек дяволски умело успяваше да се представи за добродушен и искрен. Думите му ставаха толкова приятни и трогателни, че отвратителното впечатление, което създаваше в първия момент бавно избледняваше. В края на краищата той почти винаги здравата оплиташе наивния си събеседник в мрежите на сладките си, убедителни и настъпателни приказки, защото казват, че грозното и лошото омайват точно толкова, колкото хубавото и доброто… Почтеният управител смаяно изгледа човека пред себе си. Имайки предвид горещите препоръки на домакина на княгиня Сен-Дизие, той очакваше, че ще посрещне много по-представителен господин и затова му каза с нескрито учудване:
— Без съмнение, имам честта да разговарям с господин Родин.
— Да, господине… Ето още едно писмо от домакина на госпожа княгинята.
— Моля, господине, имайте добрината да се постоплите на огъня, докато прочета писмото. Времето е ужасно. Желаете ли нещо?
— Много сте любезен, драги мой, но след един час ще си вървя.
Докато г-н Дюпон четеше, Родин внимателно оглеждаше стаята, защото като всеки съобразителен човек, често си правеше справедливи и полезни заключения от някои външни белези, които в повечето случаи разкриват вкуса, навиците и слабостите на стопанина. Но този път любопитството му остана незадоволено.