Зимният фестивал

— Но е студено — рече той, добавяйки бързо. — Би могло да бъде и по-топло, не смятате ли?

— Да — отвърна тя, осъзнавайки, че звучи като идиот с еднословните си отговори. Искаше да каже повече неща. Искаше да блесне като остроумна и интелигентна, но умът ѝ бе не по-малко застинал от земята.

Амилия го улови да поглежда отново към нея. Този път той поклати глава и въздъхна още веднъж.

— Какво? — запита уплашено тя.

— Не зная как го правите — рече той.

Искрената възхита в очите му само я обърка допълнително.

— Яздите странично боен кон с огромен ястреб, кацнал на ръката ви, а пак съумявате да ме накарате да се чувствам като оръженосец в дуел. Милейди, вие сте немислимо чудо. Възхитен съм.

Амилия се вторачи в него. Осъзнавайки това, тя нареди на очите си да се извърнат, ала те нея послушаха. Бе лишена от думи, с които да говори. Ала това не бе от особено значение, тъй като не ѝ бе останал и дъх, с който да отговори. Дишането не изглеждаше важно в този момент. Насилвайки се да поеме въздух, Амилия осъзна, че се е усмихнала. Секунда по-късно знаеше, че и сър Бректън е забелязал това, защото рязко спря да барабани с пръсти и се намести на седлото.

— Милейди — рече соколджийският прислужник, — време е да пуснете птицата си.

Амилия погледна към ястреба, чудейки се как точно да стори това.

— Бих ли могъл да помогна? — попита сър Бректън. Той свали качулката на Убийцата и я развърза.

С жест слугата ѝ показа какво се очаква от нея и Амилия повтори движението му, рязко вдигайки ръка нагоре. Убийцата разпери огромните си криле, оттласна се и се издигна. Ястребът не спря да набира височина, докато не остана да кръжи директно над главите им. Докато проследяваше с поглед птицата, Амилия забеляза погледа на Бректън върху себе си.

— Вие нямате ли птица? — попита тя.

— Не. Не очаквах ловът да бъде със соколи. Ако трябва да съм честен, не бях ловувал от години. Бях забравил радостта — до този момент.

— Значи умеете?

— Разбира се. Като млад ловувах из полетата на Чадуик. Баща ми, брат ми Уесли и аз по цели седмици преследвахме птици и гризачи.

— Ще си помислите ли зле за мен, ако ви кажа, че това беше първият ми път?

Лицето на Бректън стана сериозно, което я хвърли в ужас, продължил докато той не каза:

— Милейди, ще си помисля зле за вас в деня, в който слънцето не изгрее, реките спрат да текат, а ветровете — да веят.

Тя се опита да скрие нова усмивка. Този опит също се провали — и още веднъж Бректън я забеляза.

— Вероятно можете да ми помогнете, защото всичко това ме обърква — Амилия обхвана с размах околностите.

— Просто е. Птиците изчакват — вият се в небето и очакват атаката. До голяма степен подобно на войниците, които се подготвят за битка. Враговете ни са хитри. Те се крият в полето между нас и реката. Оформяйки линия с конете, ловджията се е подсигурил, че плячката няма да дойде насам, което, естествено, тя би сторила — би подирила безопасността на дърветата — ако ние не бяхме тук.