От устните към сърцето
- Автор: Гюнтекин Решад Нури
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Рива
- ISBN: 978-954-320-309-3
- Переводчик: Розия Самуилова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «От устните към сърцето». Краткое содержание книги:
Любовта няма нищо общо със сърцето… Любовта се превръща в щастие единствено когато се роди и заживее в устните… Не трябва да й се позволи да се процеди като отрова от устните към сърцето… Наричам цветята, Грозденце, „любовта на земята“… И те се отварят и угасват като целувка в устните на земята… Кое от тях мисли да навлиза в сърцето на земята?
Ние не се обичаме, Ламия, вярвай ми, малката ми… Просто позабавлявахме сърцата си, очите си, устните си с едно малко приключение… Толкоз…
Хурие ханъм се колебаеше.
— Добре, но ме заинтригува, момичето ми… Ти беше категорична и казваше, че няма да се омъжиш…
— Да, но… Няма да остана да ви тежа повече…
— Ние, Аллах ми е свидетел, не те делим от нашите деца… Каквото е за мен Махмуре, това си и ти…
С натъжен глас Ламия каза:
— Благодаря за тези думи, вуйно, позволете и аз да си направя свой дом…
— Ако питаш мен, да изчакаме още малко, Ламия… Може пък да намерим нещо, което по да ти допада… Не ми се ще да излезе, че гледаме просто да се отървем от теб…
— Не, вуйно… Оставете това… Няма да се появи нищо, което да ми допадне повече от възрастния Мухлис ефенди…
Няколкото сърдечни думи на Хурие ханъм я поотпуснаха, не устоя на нуждата да разкрие част от сърцето си.
— Не гледайте, че на години съм малка, вуйно… Доста препатих. Нищо на света не ме привлича… Ако този Мухлис ефенди е добър човек, ще го обикна като… като баща… Ще отгледам децата му като свои… Вуйно, нали ще вземете позволение от вуйчо?
XIV
Телеграфо-пощенският служител имаше няколко условия. Негова възрастна съседка всеки ден пристигаше в къщата на Ръза бей, настаняваше се срещу Ламия и с оскърбителен, груб език ги изреждаше:
— Виж, момичето ми… Мюсюлманската религия е религия на любовта… Да си говорим открито… Ти не приличаш на останалите вдовици… Както и да е, той не се осмелява да вземе жена с недобро име… Горкият човек, тъй или инак, видял е и хубави дни… И казва: „Жената е работа на съдбата… Не се знае каква ще случи… Като вземеш девственица… Няма да остане такава, ще се разврати, ще стане лоша… Като вземеш незабрадена, пропаднала жена… Ще се проклина, неспирно ще се моли, никому няма да показва и крайчеца на полата си… Аз харесвам добрата, изкусна бродерия… Дай боже и любима да ми стане… Ще забравим миналото, ще заживеем много-много добре…“ Това е, момичето ми, ти си помисли… Ако желаеш да станеш стопанка на един дом и да живееш спокойно, мъжът е налице… Ако пък имаш други намерения… Възможно е, хора сме… Ако си мислиш „Бе да стана веднъж съпруга на някой виден мъж… Пък после ще си правя каквото си знам“, по-добре да се откажем от тая работа… Истината боли, момичето ми… Не ми се сърди, че говоря така… Мухлис ефенди може и да е възрастен, ама не е някой изпаднал мъж… Ония със засуканите мустаци не подсигуряват лесно прехраната, момичето ми… Те се преструват седмица, десетина дни… Отдават се на желанията си, разпускат се… Приятно е, ти по-добре и от мен го знаеш… Кой знае колко сладки приказки ти е наговорил оня надзорник.
Ламия слушаше тия съвети, без да продумва, каквото и да кажеше възрастната жена, тя потвърждаваше с глава. Единствената й цел бе да напусне този дом, без да се разбере за позора.
Расих ефенди доста бе се потрудил да попречи на женитбата, веднъж дори се бе спречкал с тъста си. Пиеше повече от обикновено, нервираше се за всичко, заяждаше се с всеки, който му се изпречеше на пътя.
Една сутрин Ламия носеше кафе на Ръза бей. Расих изникна пред нея в софата. И с обезнадежден, спокоен глас й каза:
— Ще говоря за нещо важно с теб, ела след малко в градината.
Боейки се да не ги види някой и поглеждайки крадешком към стълбището, Ламия му отговори:
— Отдръпнете се, моля ви!
Със спокойно упорство Расих продължи да препречва пътя й.
— Кълна се, че няма нищо страшно, Ламия… Само ще ти кажа някои неща… Не се притеснявай… Ако не желаеш да дойдеш, да поговорим тук… И да ни видят, не ме интересува!
Някой се разхождаше из горната софа. В отсрещната стая, чиято врата бе открехната, Ръза бей се разкашля. Ламия нямаше избор и се съгласи.
— Добре… Ще дойда — отвърна му тя.
Тази сутрин, за разлика от обикновено, нямаше и помен от нервността на Расих. Тъкмо напротив — лицето му бе бледо, бялото на очите му — жълто, поведението му — уморено и боязливо. На пресекулки и покашляйки, той подхвана:
— Доста грешки сторих по отношение на теб, Ламия. Каквото и да кажеш, бях невъзпитан, груб, неморален. Но не мога да се владея. Ти не знаеш какво е да обичаш, да ревнуваш… Снощи случайно срещнах на улицата оня Мухлис ефенди… Идеше ми да го хвана за гърлото и да го удуша като пиле… Не ми го побира умът, че трябва да му станеш съпруга… Тая нощ, Ламия, не мигнах до зори… Ще полудея… Жена ми, децата ми ме гледат като че съм някаква змия… Взех решение… Ще се разведа с Махмуре… Стани ми съпруга ти… Ще ти посветя живота си… Без теб няма да мога да живея…