Гръбнака на света

— Прав си — съгласи се Ферингал. — Не можем да допуснем подобно нещо.

И като се усмихна на Мералда и я потупа по ръката, той тръгна към стария иконом.

Докато Ферингал се отдалечаваше, Темигаст смигна приятелски на девойката — току-що я бе отървал от една крайно скучна вечер. Мералда нямаше нищо против да я изключат по този начин, макар да бе малко учудена от лекотата, с която Ферингал се бе съгласил да се раздели с нея.

И ето че сега беше свободна да се радва на великолепната градина сама, да милва нежните цветя, да усеща копринената им мекота под пръстите си и да вдъхва сладкия им аромат, без непрекъснато да усеща погледа (а и ръцете) на влюбения лорд Ферингал върху себе си. Тя се наслаждаваше на момента и се зарече, че когато стане господарка на замъка, ще прекарва още много такива мигове, сама в градината.

Внезапно осъзна, че всъщност не е сама. Обърна се рязко и видя Присила да я наблюдава.

— Тава все пак е моята градина — студено отбеляза по-възрастната жена и отиде да полее лехата с яркосини метличини.

— Така ми каза и Темигаст — отвърна Мералда.

Присила не каза нищо, дори не вдигна поглед от онова, което правеше.

— Наистина се учудих, когато разбрах — продължи Мералда, а очите й се присвиха. — Та тя е толкова красива!

Сега вече Присила, крайно чувствителна и към най-бегло загатнатата обида, вдигна глава и я изгледа остро. Лицето й потъмня като буреносен облак и тя се насочи към Мералда толкова решително, че за миг младата жена си помисли, че се кани да я удари или да плисне водата от лейката отгоре й.

— Каква си ми хубавица! — подхвърли по-възрастната жена. — И, разбира се, само някой надарен с такава красота може да създаде подобна градина.

— Само някой надарен с вътрешна красота — отвърна Мералда, без да трепне, за изненада на Присила, която не бе очаквала подобна дързост. — И да, знам за цветята достатъчно, за да разбирам, че онова, което ги кара да растат, е начинът, по който ги докосваш и им говориш. Моите извинения, лейди Присила, но досега с нищо не сте ми показали, че имате какво да дадете на една градина с цветя.

— Твоите извинения? — повтори Присила и се изпъна, силно учудена, че една обикновена селянка си позволява да бъде толкова пряма.

Понечи да каже още нещо, но Мералда я прекъсна:

— Ала ето че пред себе си виждам най-прекрасната градина в цял Окни — продължи тя и обходи мястото с възхитен поглед. — Мислех ви за злобна и какво ли още не.

При тези думи девойката се обърна към по-възрастната жена, ала в очите й нямаше и помен от враждебност, изражението на Присила също бе поомекнало.

— Но вече знам, че не съм била права — довърши Мералда. — Всеки, който може да създаде толкова великолепна градина, трябва да носи нещо красиво у себе си.