Кралска стража

Минаха почти две години, преди да успея да споделя с Харалд впечатленията си от Магнус. Княз Ярослав настоя зет му да остане в Киев по-дълго, отколкото бе очаквал Харалд. Но аз почти не забелязах закъснението. Бях щастлив — най-после открих място, където старите богове още се почитаха.

Пътувах от Нидарос, столицата на Магнус, към Дания, за да преценя силите и характера на тамошния владетел граф Свен Естритсон. Беше есен. Избрал бях да мина през планинските проходи и така се озовах във Вастер Готландия. Намира се между Дания и Швеция, но районът е толкова мрачен и суров, че никой не се главоболи с точното местоположение на границата. Скалист е и покрит с гори, малки езера и плитки потоци, и огромното езеро Ванер, което като всичко останало, замръзва през зимата. Пътувах сам, без слуга, и пеша, защото теренът е труден за конете, а и няма зоб. Вастер Готландия си бе спечелила печална слава с разбойниците си и започвах да се чудя дали не сглупих, като взех със себе си толкова злато и сребро.

Тогава край пътеката видях каменен паметник, с епитафия за загинал воин, който според надписа, свършил живота си в Серкландия, „земята на коприната“. Издялалият руните не бе майстор, следите от длетото личаха ясно, а и буквите бяха грозновати. Не разбрах и в чия чест е паметникът, защото камъкът се бе пропукал точно на името на мъртвия, а не открих липсващата част. Все пак го приех за знак от Один и зарових под един близък храст половината си скъпоценности.

Покрай пътеката нямаше села, само далечни ферми, прости дървени колиби с покриви от дървени талпи и по една-две бараки, толкова сурова и неплодородна бе земята. Смрачаваше се, но не видях у дома да се прибират селяни. Подминех ли къща — колкото и рядко да се случваше това, — вратата неизменно бе затворена. Сякаш бе минала чумата и хората се криеха вътре или бяха мъртви.

Мразовитият въздух вещаеше студена нощ, а вече бях мярнал в горите вълк, затова при следващата къща свърнах от пътеката с намерението да потърся подслон за през нощта. Потропах на дървената врата и извиках. Известно време не последва нищо. После отвътре долетя глас:

— Върви си! Не си желан!

Бях така изненадан, сякаш ме зашлевиха през лицето. Селяните досега бяха гостоприемни. Радваха се на новините, а и оценяваха дребните суми, които оставях за храната и леглото си. Да изгониш странник в студената нощ, бе немислимо. Потропах пак, по-настойчиво. Извиках, че съм пътник, сам и гладен и ще платя за нощувката. Този път чух стъпки. Вратата бавно се отвори, колкото да видя, че вътре е тъмно.

От мрака се разнесе глас:

— Върви си, моля те. Моментът не е подходящ за гости.

Нещо ме подтикна да кажа:

— В името на Один Странника моля за подслон.

Последва дълго мълчание, после вратата се отвори още малко и гласът меко попита:

— Кажи ми, страннико, как е името на жребеца, който на запад спуска нощта над великите богове?

Акцентът бе местен и силен, но нямаше как да сбъркам ритъма на думите. Мъжът, който и да бе той, рецитираше поема. Учителите ми в старата вяра отдавна ме бяха научили на следващ куплет.