Укротяването на кралицата

Старая се да пиша на краля почти всекидневно: бодри и жизнерадостни писма, в които възхвалявам доблестта и куража му и го моля за сведения за обсадата на Булон, и го убеждавам в увереността си, че градът трябва да падне скоро. Съобщавам му, че децата са добре и че им липсва, както и на мен. Пиша му като любяща съпруга, малко натъжена от отсъствието му, но горда от храбростта на съпруга си, както подобава на една съпруга на велик военачалник. Лесно ми е да пиша убедително. Открила съм, че имам талант за писане, любов към писането.

Книгата ми с псалмите, красиво подвързана, е скътана дълбоко в заключения ми сандък с книги. Мисля за нея като за свое съкровище, най-голямото ми съкровище, което трябва да пазя в тайна. Но виждайки онези думи, първо писани, задрасквани, и преписани отново в печатен текст и подвързани в книга, разбирам, че обичам процеса на писане и публикуване. Да вземеш една мисъл и да работиш по нея, да я предадеш във възможно най-ясната форма, а после да я изпратиш в света — това е толкова ценен труд, който носи такава радост, та не се изненадвам, че мъжете го пазят за себе си.

Така че сега упражнявам писането си в писма до съпруга си. Съчинявам ги, както бих превела псалм, като си представям състоянието на духа на автора, който искам да бъда. Когато пиша превод на молитва, винаги си представям първия автор — човек, нещастно осъзнаващ собствената си греховност. Влизам мислено в ума му, а после се старая да напиша най-прекрасната звучна версия на онова, което мисля, че може да излезе от устата му. После се потапям в работата, ясно давайки си сметка, че съм жена, а не мъж. Греховете, които терзаят един мъж, често са греховете на гордостта или алчността, или ламтеж за власт заради самата власт. Но си мисля, че това не са грехове на жена. Това не са първите ми грехове. Моят най-тежък грях е непокорството. Намирам за толкова трудно да преклоня волята си. Другият ми голям порок е страстта: обожание, сякаш си създавам кумир, лъжлив Бог.

Затова да напиша любовно писмо до краля е същото като да напиша молитва. Създавам героиня, която изрича думите. Притеглям листа към себе си и си мисля каква бих била, ако съм дълбоко влюбена в мъж, който обсажда град Булон във Франция. Мисля си: какво би казала неговата съпруга? Как би му казала, че го обича и ѝ е мъчно за него, и че се радва, че той изпълнява дълга си? Помислям си как бих писала на мъж, когото не мога да видя, който е толкова безкрайно далече от мен, който е толкова загрижен за безопасността ми, че не желае да ми прати дори въздушна целувка за сбогом, който е толкова горд и независим, но въпреки това ме обича и му се иска да не ме е изоставял, никога да не ме изостави?