Приключенията на Казанова
- Автор: Казанова Джованни
- Язык: болгарский
- Переводчик: Андрей Юрьевич Андреев
- Жанр: Биографии и мемуары
Электронная книга - «Приключенията на Казанова». Краткое содержание книги:
— Аз го изучавам — отговори тя, — и ако ни посетите, ще ви покажа Адам и Ева от Кавалиере Либерж. Копирала съм картината и професорите намериха копието за много хубаво, без да знаят, че е направено от мен.
— Защо скрихте вашето име?
— Защото двете фигури са твърде голи.
— Не съм много любопитен за вашия Адам, но вашата Ева бих видял с удоволствие и няма да издам тайната ви.
На това тя се изсмя отново и майка й повторно се обърна. Аз започнах да се преструвам на дебелак от момента, в който тя поиска да ме научи как се подава ръка, понеже видях веднага, че нейното невярно мнение за моята личност можеше да ми бъде полезно.
Тъй като ме считаше за идиот, тя мислеше, че може да ми каже, че намира своя Адам много по-хубав от нейната Ева, защото не пропуснала нищо и всеки негов мускул можел да се различи, докато на Ева не се забелязвало нищо.
— Но аз ви уверявам, че тъкмо тя би ме интересувала.
— Не, вярвайте ми! Адам повече ще ви хареса.
Този разговор ме възбуди силно. Поради жегата аз носех ленени панталони. Страхувах се, че майката и майорът, които бяха само на две-три крачки пред нас, биха могли да се обърнат. Вървях като на тръни. За да докара смущението ми до краен предел, младата дама измъкна при една погрешна стъпка едната си обувка. Тя протегна хубавия си крак напред и ме помоли да й обуя отново обувката. Отпуснах се на едно коляно и тя повдигна — сигурно без да си мисли нещо при това, малко роклята си. Носеше широка рокля, без долна фуста. Това бе достатъчно, за да ме накара да падна като мъртъв. Когато се изправих отново, тя ме попита да не ми е лошо.
Когато малко след това излязохме от едно подземие, тя ме помоли да поправя прическата й, която се беше малко развалила. Тъй като трябваше да наведе глава, моето състояние не можеше повече да остане незабелязано от нея. За да ми помогне да изляза от затруднението, ме попита кой е изработил верижката на часовника ми. Казах й, че е подарък от сестра ми. Помоли ме да я покажа и когато й отговорих, че е закрепена за джоба на жилетката ми, не искаше да повярва. Казах й, че може сама да се увери в това и тя протегна ръка. С едно неволно, но при тия обстоятелства обяснимо движение, аз станах непредпазлив. Очевидно тя погледна зле на това, тъй като видя, че ме е преценила невярно, стана свенлива и престана да се смее. Приближихме се при нейната майка и майора, който ни показа ковчега на маршал фон Шуленбург. Ковчегът бе поставен в гробницата временно, докато станеше готов мавзолеят. Мъчеше ме неизвестността, дали поведението на младото момиче е съвсем непреднамерено, дали не сбърках чрез прекалено голямо въздържание или чрез прекалено очевидния израз на събуденото от нея желание и не я обидих, дали да отида по-далеч или да се опитам да загладя работата. Струваше ми се, че съм първият виновник, който е смутил нейната добродетел и бях готов на всичко, стига да ми посочи някакво средство да поправя грешката си. Толкова деликатно бе по онова време моето нежно чувство към това момиче. Към това следва да отнеса и високото мнение, което имах за обидената от мен личност, в което мнение, може би, се лъжех. Трябва да призная, че времето полека-лека премахна напълно това нежно чувство. Въпреки всичко не вярвам да съм по-лош от другите, които са на моята възраст и имат същия голям опит.
След това ние се върнахме в главната постройка. Остатъкът от деня премина доста тъжно. Надвечер дамите си отидоха, като майката ме накара да обещая, че ще ги посетя във Венеция.
Младата госпожица, която смятах, че съм оскърбил, ми направи толкова силно впечатление, че прекарах седем дни в най-голямо нетърпение. Не можех да дочакам деня да я видя отново и помоля за прошка.
На другия ден графът бе посетен от неговия най-голям син. Той беше грозен, но с благородна осанка и много скромен. Двадесет години по-късно го срещнах отново като кадет в гвардията на испанския крал. За да стигне до този малък чин, той беше прослужил цели двадесет години като обикновен гвардеец. На друго място ще говоря за него повече. Сега искам само да отбележа, че в Мадрид той твърдеше, че никога не ме е виждал. Неговата суетност го принуждаваше на тази лъжа, за което аз го съжалявах.
Сутринта на осмия ден графът бе освободен от укреплението. Същата вечер си заминах и аз, като се уговорих с майора да се срещнем в едно кафене на площад Сан Марко и отидем заедно у абата Гримани. Сбогувах се с неговата съпруга, споменът за която и днес ми е скъп и тя ми каза: