Родени да убиват [bg]

Мики Шан ме изгледа тъпо. Защо ли му разказах този виц?

— Пясък — натъртих върху думата. — Пясък — sand.

— Ще си купиш ли нещо или ще се бъзикаме? — попита ме Мики. — Да не те пращат да ме веселиш, а?

— Мисля, че да — отвърнах. — От името на Ал Зи.

— Хм, да — обадиха ми се. Само дето не ми казаха, че си такъв шегобиец. Я заключи вратата и обърни надписа на „Затворено“.

Изпълних нареждането и го последвах в задната стаичка. Над масичка до стената висеше корково табло, а на него — списък с имена и адреси. Мики Шайн се захвана да вади орхидеи от една кофичка и да ги подрежда върху масичката.

— Глей сега, аз имам няколко поръчки, ама ако речеш да спра, ще ги зарежа — рече той и ме изгледа.

— Няма нужда — отвърнах. — И така си е добре.

— Сипи си кафе — кимна ми той към машинката на съседната лавица, до която имаше купички със сметана на прах и захар. Кафето смърдеше на умрели хлебарки, и то здраво.

— Дошъл си заради Пъд, така ли? — попита ме той и ръцете му потрепнаха, когато спомена името.

— Да.

— Значи му е дошло времето — измърмори той повече на себе си, отколкото на мен.

Продължи да подрежда цветята мълчешком; така минаха няколко минути, сетне въздъхна и се отказа. Сега вече ръцете му видимо трепереха. Погледна ги, пак въздъхна, вдигна ги така, че да ги видя добре и после ги набута в джобовете на панталоните.

— Той не е човек, а чудовище, г-н Паркър — започна да говори Мики и след малко потрепери, явно променен, а се промени и начинът му на говор. — През последните пет години много съм си мислил за него, за очите му, за ръцете му. За неговите ръце… Когато си го представя, винаги виждам едно кухо тяло, една черупка, в която се крие зъл дух. Сигурно ме мислиш за шантав, а?

Поклатих глава и се опитах да си припомня първото впечатление от Пъд: очите му, надничащи изпод надвисналата плът, странните некоординирани движения на пръстите, растящата му на непривични места коса. Отлично разбирах какво изпитва Шайн в момента.

— Знаеш ли, г-н Паркър, мисля си, че той е дибук. Ама ти май не знаеш какво е това дибук?

— Съжалявам, наистина не зная.

— Дибук е духът на мъртвец, обладал тялото на жив човек. Това е г-н Пъд — той е дибук — зъл дух, нечестив и неземен, дошъл да дебне живите…

— Откъде го познаваш?

— От една поръчка, откъде другаде? То беше след като се отказах от игрите — когато старите правила започнаха да се разпадат. Аз съм евреин, а евреите не са наравно с другите, г-н Паркър, не са. При това не бях от посветените, затова реших, че е по-добре да се разкарам и да ги оставя да се избият като диви кучета помежду си. Направих една услуга на едни хора, сетне се чупих… онези да си се избиват…

Погледна ме крадешком и в същия миг бях сигурен, че казаното от Ал Зи е вярно: пръстът на Мики е дръпнал спусъка на оръжието, убило Барбоса през седемдесет и пета в Сан Франциско. Това е било онази „услуга“, заради която са го пуснали да си върви по живо, по здраво и да си продава цветята.