Пепеляшките [bg]

Изтощена, Фредрика се върна в Сградата с топъл хотдог в ръка. Искрено се надяваше Алекс да се е прибрал. А ако още го нямаше, тя щеше да се възползва и да се затвори в стаята си за кратка почивка. Искаше й се да опъне крака и да послуша музиката, която майка й, й бе препоръчала и Фредрика си беше записала на емпетройка.

— Нещо за медитация — бе я посъветвала майка й с усмивка, убедена, че дъщеря й, подобно на самата нея, възприемаше музиката като жизненонеобходима част от всекидневието, не по-малко важна от храната и съня.

Първо налетя на Педер.

— О, хотдог! — възкликна той.

— Ммм — отвърна Фредрика с пълна уста.

За нейно учудване колегата й я последва и се настани в един от столовете за посетители. Очевидно почивката и музиката щяха да почакат.

— Как мина денят ти? — попита я изморен той.

— И добре, и зле — сдържано отвърна Фредрика.

Все още не беше разказала за самоволното си пътуване до Флемингсберг. Не беше докладвала и за решението си да изпрати художник график по-късно през деня, за да направи скица на жената с кучето, която беше задържала Сара Себастиансон, за да изпусне влака.

— Открихте ли нещо друго при обиска на офиса, дома му и дома на родителите му? — предпочете да попита Фредрика.

Педер не отговори веднага, но после каза:

— Да, открихме. Но е дяволски странно, честно казано.

Фредрика седна зад бюрото си и го погледна. Умората все още му личеше. На моменти тя нескрито го презираше. Беше като дете, настойчив и болно амбициозен да покаже способностите си.