Чудакът Томас (Завръщането)
- Автор: Кунц Дин Рэй
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Нинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Чудакът Томас (Завръщането)». Краткое содержание книги:
Ще успее ли Од Томас да се намеси навреме?…
„Водя чудат живот. Което съвсем не означава, че живея по-добре от вас. Убеден съм, че и вие изпитвате щастие, удоволствие и постоянен страх, и то в прекомерна степен!
В края на краищата и вие като мен сте човешки същества, а хората знаят що е радост и сковаващ ужас…“
Од Томас наистина е чудат — с удоволствие работи в закусвалня в малко калифорнийско градче, въпреки че притежава талант за писател…
Каква е причината за тази липса на амбиция у един двайсетгодишен младеж?
Много по-рядък талант:
Од вижда и разговаря с призраци на мъртъвци, които отказват да се преселят в отвъдното. Той успява да скрие дарбата си от всички, с изключение на симпатичната си приятелка и началника на полицията, комуто понякога помага за залавянето на престъпници…
— Какъв извод?
— Белият детонира — обясних и посочих с палец белия бутон.
Да си Чудакът Томас е доста интересно, но не е толкова забавно като да си Хари Потър. Ако бях Хари, само с щипка прах щях да произнеса заклинанието „не избухвай в лицето ми“ и всичко щеше да е наред.
Вместо това натиснах черния бутон и поне видимо всичко мина добре.
— Какво стана? — попита Дани.
— Не чу ли „бум“? Вслушай се по-добре и ще можеш да го чуеш.
Хванах снопа от жици, стиснах ги здраво в юмрук и с рязко движение ги отскубнах.
Малкият дърводелски нивелир се наклони на една страна и мехурчето излезе извън зоната на взрива.
— Не съм мъртъв — отбеляза Дани.
— Аз също.
Отидох до струпаните на купчина мебели и извадих раницата, която бях скрил в нишата преди по-малко от час. От раницата извадих сгъваемия нож и отрязах и последните намотки изолираща лента, които свързваха Дани със стола.
Килограмът експлозиви падна на пода с тъп звук подобен на този на средно голямо парче пластилин. Пластичният експлозив може да се задейства само с електрически заряд.
Щом Дани стана от стола, аз прибрах ножа в раницата. Включих фенерчето и го закачих отново на колана.
Сякаш огромен товар ми беше паднал от плещите, а аз на подсъзнателно ниво продължавах да отброявам секундите още, откакто бях избягал от казиното. И припряно си повтарях: „Бързай, бързай, бързай.“
Четирийсет и първа глава
Сякаш се беше разразила война между небето и земята, пустинята се разтресе от нов залп светкавици. Там някъде навътре като стъкло блестяха локвите и реките, образували се от пороя. Една гръмотевица изтрещя толкова силно, че чак зъбите ми изтракаха. Все едно че бях на рокконцерт и цялата мощ на високоговорителите беше насочена към мен. Веднага през счупения прозорец затропаха нови кохорти бягащи плъхове.
Дани се вторачи в природната стихия и само пророни:
— Майко мила!
— Някой безотговорен негодник е убил черна змия и я е окачил на дърво.
— Черна змия ли?
Подадох му раницата, грабнах пушката и надникнах в коридора, фурията с нейната свита още не се виждаше.
Зад мен Дани каза:
— Краката ми направо горят от прехода от Пико Мундо. А бедрото ми сякаш е пълно с ножове. Не знам колко още ще мога да издържа.
— Няма да ходим далеч. Щом минем по въжения мост и през залата с хилядата копия, оттам вече е лесно. Само се постарай да се движиш колкото се може по-бързо.
Той не можеше да се движи бързо. Вървеше по-бавно и отпреди, като влаченето на десния крак беше по-изразено. И въпреки че нямаше навика да хленчи и да се оплаква, почти след всяка крачка тихо охкаше от болка.
Ако намерението ми беше да го отведа директно от „Панаминт“, нямаше да стигнем много далеч, преди харпията и нейните канибали да ни настигнат.
Поведох го на север, по коридора, към площадката с асансьорите. Когато се скрихме там, си отдъхнах.
Оставих пушката и я подпрях на стената с голямо нежелание — в този момент исках тя да се е сраснала биологично с дясната ми ръка и да е свързана пряко с централната ми нервна система.
Докато се мъчех да отворя вратите на асансьора, Дани прошепна:
— Какво си намислил? Да ме хвърлиш в шахтата и да инсценираш злополука, за да се докопаш до картата ми с ядящата мозъци марсианска стоножка?
Отворих вратите и поех риска да светна за секунди с фенерчето и да му покажа, че кабината на асансьора си е на място.
— Няма лампи, отопление, течаща вода, но пък няма и Датура.
— Тук ли ще се скрием?
— Ти ще се скриеш тук, а аз ще се върна да им отвлека вниманието и да ги заблудя.
— Ще ме открият за дванайсет секунди.
— Не, и през ум няма да им мине, че някой е отварял вратите. А и няма да предположат, че си се скрил толкова близо до мястото, където те бяха оставили.
— Няма, защото е глупаво.
— Точно така.
— А те не очакват от нас да постъпим толкова глупаво.
— Бинго.
— Защо и двамата не се скрием тук?
— Защото ще е глупаво.
— И двата заека с един изстрел.
— Започваш да усещаш нещата, компадре.
В раницата ми имаше три резервни половинлитрови бутилки вода. Едната оставих за себе си, а другите две ги дадох на него.
На слабата светлина той се взря в бутилките и каза:
— „Евиан“, а?
— Нека да е „Евиан“ щом предпочиташ. — Дадох му и двете протеинови блокчета с кокос и стафиди. — Запасите ти ще стигнат за три-четири дни, ако се наложи да останеш толкова време.
— Но ти ще се върнеш по-скоро.
— Ако успея да им отвлека вниманието за няколко часа, те ще си помислят, че целта ми е да спечеля малко време, за да мога да те измъкна оттук. Ще се засуетят, ще се уплашат, че ще доведем ченгетата, и ще взривят цялата сграда.