Дневникът на един геолог (Новели, разкази, миниатюри)
- Автор: Цончев Дончо
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дневникът на един геолог (Новели, разкази, миниатюри)». Краткое содержание книги:
ПУЙЧЕТАТА
Никога не успях да отговоря добре на въпроса: „Как пишеш?“ Нямам система. Безразборен съм и в това отношение — колкото си искам. Но мога да ви разкажа една кратка и проста история за пуйчета.
Като правех малкото си лично стопанство в Нови хан, исках то да стане такова, към каквото винаги сее стремил целият ми род назад в миналото. Не да окача оцелелите менци, нощви, кросна, чутури и всякакви свидетелства за отминалия бит на бедния и средния българин. Исках живи кози, кокошки, куче на двора…
Така се стигна до отглеждането на пуйчетата. Убедих майка ми да вземе една пуйка от съседката, да вземе яйца и да ги измътим в собствения си курник. Така и направихме. Грижехме се за тези пуйчета, както и съседката. Курниците ни бяха еднакви. Те растяха заедно, на една и съща поляна по цял ден. Съседските пуйчета ставаха като динозаври, а нашите бяха дребни и хилави.
— Какво става? — все питах майка ми. А тя:
— Ами то си е казано: „Иванчо и пуйче най-мъчно се отглеждат.“
Разпитвах с часове съседката кое е различното. Какво ги прави, какво струва, бае ли им, пее ли им, патент ли някакъв таен крие от нас?
Добрата жена се смееше и ми казваше всичко, най-подробно. После взехме да ги храним заедно, с една и съща храна, в едно и също корито. Нейните ставаха още по-големи. Нашите като че ли се мумифицираха.
Отчаях се. Бях готов да се предам и да изоставя мераците си за пуйки и пуйчета. Като не върви — не върви. И тогава, един прекрасен ден, съседката ме извика и рече:
— Дойде ми наум, Доне, кое е различното. Зяпнах я с кръгли очи.
— Ами че аз от сутринта в кревата до вечерта в кревата все си мисля за моите пуйчета. И даже честичко ги сънувам.
ВЕЧНИЯТ КМЕТ
Едно шопско село било прочуто с това, че кмет не задържало. Избирани били млади, избирани били стари — мине, не мине някое време и кметът излезе от общината, та не се върне там никога. Назначавали по-учени хора, опитвали и с неуки — все тая.
Така дошъл ред на Йордан — човек селянин, средна ръчица, с калпаче, цървули и беневреци. „И тоя няма да го бъде — споглеждали се хората помежду си. — Хеле сега, когато ще ставаме граждани.“
Наистина слухът, че селото ще става град, се оправдал. Излязъл указ, дошли големците, имало тържество и селото било официално обявено за град.
Влязъл Йордан в кабинета си първия ден, огледал се и рекъл:
— Донесете ми един сандък.
— Какъв сандък.
— Обикновен сандък — рекъл Йордан. — Да е висок колкото стол.
Донесли съветниците сандъка, а новият кмет наредил:
— Сега едно голямо огледало донесете и един хубав градски костюм.
Когато и тази заповед била изпълнена, кметът съблякъл селските си дрехи, сложил ги в сандъка и облякъл хубавия градски костюм. Сандъка преместил зад бюрото, на мястото на кметския стол, и седнал отгоре му. Така започнали дните на неговото управление.
А те се оказали дълги — тези дни. Трупали се като снежинки от небето, леко и кротко, превръщали се в месеци и години.
Не паднал Йордан от кметското място, градът растял и всичко вървяло добре. „Каква е неговата тайна? — чудели се недоверчивите шопи. — Тук има магия!“
И решили да го следят. Наредили дежурства навсякъде. Турили постове. Всичко било обикновено, нормално — Йордан си живеел живота, както и всички останали.
Тогава съветниците решили да наблюдават какво прави той в кабинета си сутрин, когато по строга традиция за десет минути се заключвал, да остане сам.
Пробили стената. Замаскирали отвора. Клекнали сутринта и зачакали.
Влязъл Йордан в кабинета си, съблякъл хубавия костюм. Отворил сандъка, извадил селските дрехи и ги облякъл.
Застанал пред огледалото, огледал се хубаво и като вдигнал пръст, рекъл:
— И не забравяй, Йордане, откъде си дошъл! След което пак се преоблякъл, прибрал селските дрехи в сандъка и отключил вратата, та да му почне работният ден.
ИЗПИТИ
От първия си изпит като студентка дъщеря му донесе тройка. Той се ухили, подаде й ръка за поздрав, а с другата я тупна отзад.
— Не знам защо стана така — каза тя, когато седнаха да обядват. — Можех да изкарам повече.
— За какво ти е повече? — сви рамене бащата. — От теб се иска да си вземаш изпитите, да си хванеш професията в ръце. Това не ти е гимназията, да гониш успех, та да кандидатствуваш.
— Ама ти… наистина ли си доволен?
— Разбира се. От теб се иска да си вземаш изпитите, казахме. Ти ги вземаш. Да завършиш се иска. Ние с майка ти… живеем някак и без висше образование, както виждаш.
Тя донесе шестица от втория изпит и още от вратата се хвърли на врата на баща си — както го правеше, когато беше петгодишна. Облак от празнично настроение се настани в къщата — вечерта я докараха и до песни.